Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Откъде знаеш, че се връщам днес? И точно с този кораб? — попитах го аз. — Не съм ви писала, за да съобщя какви са ми плановете.
— О, Ланор, ти си смешно наивна. Адаир винаги знае тези неща. Той усети присъствието ти на хоризонта и ме изпрати да те посрещна — каза Дона и след това пренасочи цялото си внимание към Джонатан. Разгледа го съвсем открито от главата до петите и обратно. — Е, няма ли да ме запознаеш с приятеля си?
— Джонатан, това е Донатело — казах троснато аз. Джонатан изобщо не го погледна, нито го поздрави — не знам дали защото не му хареса начинът, по който Дона го огледа, или защото още беше в шок.
— Той може ли да говори? Или е зле възпитан?
Джонатан не захапа стръвта и отхвърленият Дона се обърна към мен.
— Къде ти е багажът? Слугите…
— Щяхме ли да сме облечени така, ако имахме избор? Наложи се да зарежа всичко. Парите едва ми стигнаха да се върна в Бостън.
Представих си куфара, който оставих в родната си къща, скрит в един ъгъл. Близките ми щяха да изчакат и да не нарушават личното ми пространство, но после любопитството им щеше да надделее, щяха да го разгледат и да намерят в него пълната със златни и сребърни монети кесия от еленова кожа. Радвах се, че тя остана при семейството ми. Поне това им дължах. За мен това бяха кървави пари, с които Адаир плащаше на близките ми, че ме губят завинаги. Точно така бе потушил и вината към собственото си семейство преди години — като му бе оставил пари.
— Какво постоянство. Когато дойде при нас, нямаше нищо. Сега ни водиш приятеля си и двамата нямате нищо.
Дона разпери ръце, за да покаже, че съм непоправима, но аз знаех защо се заяжда. Дори в това окаяно състояние изключителната красота на Джонатан беше очевидна. Той можеше да стане светлината в очите на Адаир, приятел и партньор, срещу когото Дона нямаше никакъв шанс. Заради него можеше да изгуби благоразположението на господаря. И нищо не можеше да направи, това му стана ясно от мига, в кой го видя Джонатан.
Ако Дона знаеше истината, нямаше да ревнува напразно. Пристигането ни в този опърпан вид онзи ден беше началото на края за всички ни.
Джонатан леко се оживи във файтона, с който пътувахме към палата на Адаир. За първи път минаваше през такъв голям, пъстър и великолепен град като Бостън и през неговите очи преживях отново собственото си пристигане преди години: невероятните тухлени къщи, издигащи се на няколко етажа; множеството файтони по улиците, теглени от красиви, добре гледани коне; жените, облечени по последна мода, чиито бели шии се виждаха над огромните им деколтета. Той се замая от гледане през прозореца, облегна се назад и затвори очи.
Къщата на Адаир бе впечатляваща като истински замък, но когато стигнало нея, Джонатан вече беше претръпнал към великолепието. Остави ме да го водя нагоре по стълбите, през входната врата и фоайето с полилеите и облечените в ливреи лакеи, които се наведоха, за да разгледат калните обувки на приятеля ми. Минахме през трапезарията с масата с осем места и поехме към извитото стълбище, водещо към спалните на горния етаж.
— Къде е Адаир? — попитах аз един от прислужниците. Нямах търпение да се приключи с това.
— Ето ме — чух гласа му зад себе си, обърнах се и го видях да влиза. Беше се облякъл внимателно, с премерена небрежност. Косата му бе вързана с панделка като на европейски благородник. Огледа Джонатан по същия начин, както го беше направил Дона, сякаш щеше да го купува. През това време потриваше пръстите на дясната си ръка един в друг. Джонатан се опита да запази самообладание, погледна Адаир и след това извърна очи. Но усетих заряда във въздуха, почувствах как двамата се разпознаха. Беше като мистична заявка за връзка между две души, обречени да пътуват през времето заедно под една или друга форма. Или като танц на съперници мъжкари, които се чудят кой ще победи и колко кървава ще е битката помежду им. Или просто Джонатан бе любопитен най-накрая да срещне мъжа, който ме издържаше.
— Значи това е приятелят, за когото ни говореше — каза Адаир, преструвайки се, че всичко е съвсем обикновено, просто стар приятел е дошъл на гости.
— С радост ти представям господин Джонатан Сейнт Андрю — опитах се да изиграя ролята на лакей, но нито един от двамата не го намери за забавно.