Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Като чужденец доктор Свенсон знаеше, че не знае достатъчно, за да прави заключения, но „Крал Гарван“ му се стори наистина странен селски хан и заедно с прекалено подреденото естество на самото селище и апокалиптичния ореол на групата от влака усили нарастващото му подозрение, че Тар Вилидж всъщност може да е една от онези общности, организирани нарочно около религиозни и морални принципи (но каква бе доктрината и кой беше харизматичният или непреклонен лидер?). Като начало „Крал Гарван“ изобщо не миришеше на хан — на бира, дим, кисела остра пот и некъпани тела. Напротив — миришеше на сапун, оцет и восък и главното помещение бе излъскано и празно, с белосани стени и огън в скромното огнище. А единствените двама посетители бяха с чистички черни костюми, с бели ризи с високи яки и черни пътни пелерини. Седяха до огъня с по чаша червено вино и дори — или вече — не си говореха, а явно чакаха някакво известие или някого. И двамата се обърнаха бързо, когато той влезе.
Единият прочисти гърло и каза:
— Извинете, с влака от три нула две ли пристигнахте?
Свенсон кимна учтиво, лицето му бе безизразно.
— Да.
Те като че ли чакаха да каже нещо… така че той не го направи.
— Това е шинел на мекленбургска униформа, ако не греша? — попита другият мъж.
— Така е.
Единият каза нещо на ухото на другия и той кимна. Продължиха да го гледат, все едно не можеха да вземат решение. Свенсон обърна очи към бара, зад който мълчаливо стоеше свинеподобен мъж с безукорно бяла риза.
— Искам стая за през нощта. Имате ли?
Мъжът погледна двамата си клиенти — за да получи инструкции или просто да види дали не искат нещо, Свенсон не знаеше, — излезе иззад бара, мина покрай Свенсон и смотолеви:
— Насам.
Свенсон погледна отново двамата до огъня и тръгна по стълбите след тежко стъпващия ханджия.
Стаята бе проста, цената беше прилична. След като я разгледа — тясно легло, масичка с леген, твърд стол, огледало — Свенсон каза, че ще му свърши работа, и попита къде може да намери храна. Човекът отново каза само: „Насам“ и го поведе обратно долу. Другите двама все още бяха там — едва ли бяха минали повече от две минути — и все така гледаха Свенсон, докато той събличаше шинела си и сядаше на малката маса, която ханджията му посочи, преди да потъне в една врата зад бара, вероятно в кухнята. Това, че не бяха обсъдили каква да е храната, не го притесняваше. Беше свикнал да пътува в провинцията и да се задоволява с каквото намери. Кога бе ял за последен път — на чая в „Бонифас“ с госпожица Темпъл и Чан? А преди това? Хлябът с наденицата предната нощ… две нередовни хранения за толкова дни. Така не се участваше в приключения.
Двамата продължаваха да го гледат изпитателно, без капка възпитание.
— Искате ли да ми кажете нещо? — попита той.
Те се размърдаха, смотолевиха нещо и се покашляха без полза. Негов ред беше да ги зяпа и той го направи. От другата стая долиташе приятното тракане на тенджери и чинии. Събрал сили дори само от перспективата за храна, Свенсон каза:
— Предполагам, че сте тук, за да посрещнете пътник от влака в три нула две от гара „Стропинг“. Освен това предполагам, че не познавате пътника, когото чакате. Така че предполагам, че склонността ви да ме разглеждате, все едно съм животно в зоологическата градина, е не толкова лична обида, колкото признание за глупавото ви затруднение. Или греша? Има ли някаква обида, която като джентълмени — той многозначително понижи глас — трябва да решим навън?
Обикновено избягваше да се държи така, но беше сигурен, че тези двамата не са склонни към насилие — че са образовани и са свикнали на чисти маншети и ръце без мазоли… като него самия всъщност. Може би го бе прихванал от Чан. След миг онзи, който го бе заговорил пръв — бе по-високият от двамата и имаше по-остър нос — отвърна:
— Извинете, че ви обезпокоихме. Просто тази униформа — и акцент — са рядкост по тези земи.
— Вие от тези земи ли сте? — попита Свенсон. — Бих се изненадал. Бих предположил, че е много по-вероятно да сте пристигнали днес с влака в два и петдесет и две, макар че е възможно да сте дошли и по-рано. Човекът, когото търсите, е трябвало да пътува с вас, но не е дошъл. Затова сте се надявали, че може да дойде с по-късния влак. Това, че изобщо ви хрумна възможността този човек да съм аз, потвърждава, както казах, факта, че никога не сте го виждали. Няма как да не се запитам дали целта на срещата е съвсем почтена.