Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Влезе в кубрика, за миг изскочи, в ръка държи нещо като кемер — кожен пояс с много джобчета. Натъпкани бяха с жълтици. И сам взе да се съблича.

— Ама защо? — питам изплашено. — Какво си намислил?

— Слушай и мълчи! — кресна Караканьоти и за пръв път го видях тревожен. — Ще гледам да спася гемията, ама за всеки случай настрана ще стоиш. Извръщам за минута да те скрия от погледа на ония и ти веднага ще скочиш. По борда се плъзни и с нозе се отблъсни! И кучешката ли, котешката ли — ще доплуваш до брега. Каквото да стане — ще дойда да те взема! На острова живеят козари. При тях ще идеш! Хвърляй, хвърляй всичко да ти е по-свободно!

Разсъблякъл се бях, както майка ме е родила, а Караканьоти остана по бели гащи. Поясока стегна през рамо, закопча му катарамата.

— Чакай! — спря ме той. — Вземи за зор-заман! — И отвори едно от джобчетата, подаде ми три златни монети.

— Къде да ги сложа? — шашардисах се.

— Лапни ги! Хайде готов!

— Стой! Стой! — викнах и се спуснах към дрехите си.

На панталона имах предно джобче и там бях сложил двете драхми. Измъкнах монетата и заедно с жълтиците припряно я напъхах в устата.

— Ех! — махна Караканьоти с досада и бързо завъртя руля да ме прикрие от катерите.

Много стиснат и дребнав му се сторих в оня миг. Помисли, че за двете драхми ми е жал. Ама не подозираше той какво съм продал за тия пари. И не знаеше колко хиляди оставям в торбата си. Ще кажеш, положението е било напечено на живот и смърт, а аз съм имал време да се обиждам. Така е — смъртта те грабва с всичките ти кусури. Не забравих презрителното движение на ръката му и нямата ми уста за отговор. И ако някой ден се срещнем с Караканьоти на Страшния съд и ако Господ въобще ни разреши да разговаряме, най-напред ще му обясня какво значеше за мен оная монетка и че не съм толкоз нищожен. Защото такъв ме запомни той…

Отблъснах се по-далеч от винта, както Караканьоти нареди, и не виждах вече ни гемия, ни катери. На триста метра да съм бил от брега, но за мен бе все едно насред океана да ме хвърлят. Заджапах с крака и ръце, заблъсках с всички сили, без да съм сигурен напредвам ли, на място ли стоя. Но стискам съкровището с уста, както куче е захапало патица и я носи на господаря си. След много малко дъхът ми свърши, силиците — пресекнаха. Не мога, край! — мълниеносно ми мина през ума, а краката натежават, натежават надолу, водата вече не ще да ги крепи. И както бяха тръгнали те към дъното, напипаха твърдина. Сякаш Бог подложи десницата си да стъпя на нея! Ама как да стъпя?! Изопнал съм пръстите си като балерина, с върха на ноктите съм се закачил, а на повърхността само носът ми стърчи. Но разблъсках водата, закрачих бавно напред, както евреите са прегазили Червено море. По едно време хлътнах, пак зацапах в моя си стил, но добрият Господ отново ми подаде пръст да успокоя дишането и сърцето си.