Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
"Дъще на моето сърце", гласеше неговото лично послание до Кару. Едва не се разплака насред двора, като си ги припомни. "Два пъти моя щерко, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта и името ти е самата истина. Ти си единствената ни надежда."
Нейната мечта. Една омърсена и опетнена мечта е по-добре от нищо. Но тогава тя имаше Акива и надеждата, че той ще изведе серафимите на нов път в живота. А сега какво имаше? Нищо, което може да обещае, и никакъв план. Нищо, освен името си.
– Не – каза тя, – не искам да им подложите гърлата си. Нито искам да поставяте нашия народ на колене само защото бързате да изтребите техния. Нито искам да погребете нашето бъдеще под пепелищата само и само да лишите и тях от бъдеще.
Тиаго присви очи, обмисляйки какво да отвърне, но така и не намери подходящи думи.
– Навремето Бримстоун ми каза – продължи тя, – че да запазиш достойнството си пред лицето на злото е истински подвиг. Ако им позволим да ни превърнат в чудовища... – Обърна очи към Амзалаг, огледа сивкавата му плът. После се извърна към Ниск и Лиссет, застанали точно зад Тиаго – все още се познаваше, че са ная, но не притежаваха нищо от красотата и грацията на Исса. Погледът ѝ се спря на всеки поотделно с техните огромни, зъбати, крилати, ноктести и противоестествени тела. Това беше нейно дело – превърна химерите буквално в чудовища, за каквито ги мислеха ангелите.
– Някой трябва да сложи край на взаимното изтребление – с умолителен тон се обърна към Тиаго. – Някой трябва да го направи пръв.
– Тогава нека те го направят – студено отвърна той с треперещи устни, опитвайки се да овладее озъбената вълча гримаса. Въпреки това не успя да прикрие яростта си.
– Можем да решаваме единствено за себе си. Поне да прекратим нападенията и да помислим за друг изход, без да влошаваме положението още повече.
– Ние сме свършени, Кару. По-лошо от това няма накъде.
– Напротив, има. Вече стана по-лошо. Ами Хинтермост? Ами Тан? Какво прави Рейзър в този момент и какъв ще бъде техният ответ? Ще става все по-лошо, докато не остане нито един оцелял и от двете страни. Или пък... може да стане по-добре. – Думите на Акива за пореден път прозвучаха в главата ѝ и тя ги произнесе гласно, този път без да се изчерви. – От нашите дела днес зависи дали в Ерец и занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат.
В този момент оживелите сенки разпериха безшумните си криле и литнаха със съвършенството на мечтите и кошмарите, преминаха над главите на другарите си и меко кацнаха от двете страни на Кару. Не казаха нищо; рядко говореха. Позицията им беше повече от ясна: високо изправени елегантни глави, дръзки погледи. Кару за миг остана без дъх от внезапния прилив на чувства. От прилив на сила. Амзалаг, Тангрис, Башаис, Исса. Кой още? Тя огледа останалите. Повечето изглеждаха стъписани. Но в няколко чифта очи зърна злоба, която не отстъпваше на злобата на Вълка. Разбра, че това са онези, чиято омраза никога няма да бъде докосната от надеждата. У другите видя страх.
В мнозина от тях. Баст рано или късно щеше да се присъедини; Кару мислено я подкани да направи тази крачка още сега. Усещаше, че е на ръба да вземе решение. Емилион? Хвита? Вирко?
Ами Тиаго? Стоеше, вперил поглед в Кару. Тя си спомни как я гледаше в реквиемната горичка в нейния предишен живот. Отново усети същия варварски порив, потръпващите ноздри, дивия поглед и тогава... всичко свърши. Ясно видя момента, в който той овладя яростта си; пресметливо, хитро, макар и с усилие, отново надяна маската. Тази измамна благост бе дори по-страшна от омразата и страха. Тази огромна, огромна лъжа.
– Милейди Кару – каза той, – вашите доводи са много убедителни.
"Чакай – помисли си Кару. – Не."
– Ще ги взема предвид – продължи той. – Разбира се, ние ще обмислим всички възможности, включително – това бихме сторили с ликуващи сърца – как да съберем душите от катедралата.
От прилива ѝ на смелост не остана и следа. Като ѝ поднесе тази малка победа, Вълка я лиши от нещо много по-голямо. Сега вече няма нужда останалите войници да събират кураж, за да минат на нейна страна. Огромното им облекчение беше очевидно. Виждаше го по техните пози, по израженията им. Те не искаха да избират. Не искаха да изберат нея. Колко по-лесно би било да останат под командването на своя генерал. Баст дори не я поглеждаше. "Страхливци", помисли си разтреперана тя, докато изкуствено напомпаният ѝ кураж се превръщаше в усещане за безизходица. Нима наистина вярваха, че Белия вълк ще размисли и дори може да прекрати безумния си поход? "Победа и мъст." Тогава ще се наложи да скъса този гонфалон и да си направи нов. Тя си припомни с копнеж герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили зелени листа по тях. Непрекъснат растеж. Колко съвършен и колко недостижим.