Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Навън се беше стъмнило и за Базил Бродуей беше като ослепителен горски пожар, докато крачеше бавно към най-ярката му точка. Вдигна поглед към огромните светещи реклами със смътното чувство на одобрение и притежание. Сега вече щеше да ги вижда често; щеше да полага неспокойното си сърце върху това още по-силно неспокойствие на цялата нация — щеше да идва винаги когато се измъкнеше от училище.
Но всичко се бе променило — той заминаваше за Европа. Изведнъж Базил осъзна, че няма да замине. Той не можеше да се откаже от съдбата си само за да се избави от няколко месеца, изпълнени с болка. Превземането на цяла поредица светове: на училището, на колежа и после на Ню Йорк — да, това беше истинската му мечта, с която бе преминал от детството в юношеството, и заради подигравките на няколко момчета за малко щеше да я изостави и да побегне срамно в първата задна уличка! Той се разтрепери силно — като куче, което е излязло от водата — и в същото време се сети за мистър Руни.
След няколко минути влезе в бара, отмина насмешливия поглед на бармана и отиде до масата, на която, все така заспал, седеше мистър Руни. Базил го разтърси лекичко, после силно. Той се размърда и го позна.
— Що не поумнейш — промърмори сънливо той, — що не поумнейш и не ме оставиш на мира.
— Аз съм достатъчно умен — каза Базил. — Наистина, мистър Руни, достатъчно умен съм. Трябва да дойдете с мен в тоалетната и да се измиете, а после във влака ще можете отново да спите, мистър Руни. Хайде, мистър Руни, моля ви…
V
Това беше дълъг и тежък период. През декември Базил отново го наказаха да не напуска района, което бе отменено едва през март. Майка му го беше поразглезила и не бе създала никакви трудови навици у него; от това едва ли нещо би могло да го излекува, освен самият живот, но той правеше безброй нови опити — не успяваше и опитваше отново.
След Коледа се сприятели с едно ново момче на име Мейпълуд, но се скараха за някаква дреболия и през цялата зима, когато всяко училище за момчета се затваря в себе си и естествените му дивашки страсти се утоляват само отчасти от спортовете на закрито, Базил бе доста отбягван и обиждан заради истинските си грешки и заради тези, които му приписваха, и през повечето време бе много самотен. Но от друга страна, с него бяха Тед Фей и „Розата на нощта“ от грамофона — „През целия си живот, когато чуя този валс…“ — и споменът за светлините на Ню Йорк, и мисълта за това как ще играе футбол наесен, и бляскавите му мечти за Йейл, и надеждата за пролет, която кръжеше над него.
Фет Гаспър и още няколко момчета вече се отнасяха добре с него. Веднъж, когато случайно се връщаха от града заедно с Фет Гаспър, разговаряха дълго за актриси и Базил бе достатъчно разумен, за да не злоупотребява с този разговор впоследствие. По-малките момчета изведнъж решиха, че не е лош, а един от учителите, който доскоро не го харесваше, на път за клас сложи ръката си върху рамото му. Постепенно всички щяха да забравят — може би през лятото. През септември щяха да дойдат нови първокурсници и догодина Базил щеше да започне всичко отначало.
Един февруарски следобед по време на едно състезание по баскетбол се случи нещо голямо. Заедно с Брик Уейлс бяха нападатели във втория отбор и по време на шумното боричкане гимнастическият салон отекваше от пляскания с ръце и силни викове.
— Подай!
— Бил! Бил!
Базил беше докарал с дрибъл топката до другия край на игрището и Брик Уейлс, който беше свободен, викаше да му я подаде:
— Подай! Лий! Хей! Лией! Лией!
Базил се изчерви и направи лош пас. Бяха го нарекли на галено. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от студеното безразличие, когато го наричаха по фамилия, или от някое обидно име. Брик Уейлс продължи да играе, без да съзнава, че е направил нещо особено, нито че е спомогнал за спасяването на още едно момче от армията на огорчените, егоистите, неврастениците и нещастните. На нас не ни е съдено да усещаме онези редки моменти, когато хората са с отворени души, и тогава и най-нежното докосване би могло да ги погуби или излекува. Само миг по-късно и вече никога няма да можем да ги достигнем. И най-ефикасните медикаменти не биха могли да ги излекуват, нито най-острите ни думи ще могат да ги убият.