Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Тъкмо сега ли! Това бе най-точното възклицание, което можеше да се изтръгне от устата на една млада и щастлива майка и съпруга. Тъкмо сега ли трябваше да се разболея и умра, когато съм завършил университета с толкова труд и лишения, когато нашите въжделения, лелеяни от години сред нищета и опасности, съмнения и тревоги, вече бяха почти осъществени, когато вратите на бъдещето се отварят пред нас за нов живот, за радост и щастие. Лекарите в София ми бяха препоръчали планина, силна храна и спокойствие като единствено условие за излекуването ми и аз трябваше да замина в някой санаториум за белодробни заболявания. Бях раздвоен и цяла седмица отлагах това заминаване. „Тъкмо сега“ назряваха велики събития, искаше ми се да ги посрещна и изживея със своите, а не в санаториум за живи мъртъвци. Целия си съзнателен живот дотогава бях посветил на тези събития, колкото и нескромна да се стори някому тази декларация. Но и да остана повече в село не можех. Не можех да спя повече под навеса на хамбара, да се храня отделно и да държа в постоянен страх от зараза цялото семейство. Решихме в събота да отида във Варна при един известен лекар и оттам в санаториум, какъвто той ми посочи. Кичка ми приготви всичко за път, а Стоян се договори с човек, който да ме откара до автобуса в Житница.
Това го решихме в петък по обед, а привечер у нас дойде Нуша. Стоян и Кичка работеха, а аз седях до вратата и четях на глас някаква книга. Появата на Нуша ме изненада и смути така силно, че се вцепених за няколко секунди. После станах, ръкувах се с нея и я въведох в шивачницата. Стоян и Кичка сякаш я взеха за някакво видение, гледаха я, без да отвърнат на поздрава й и без да помръднат от местата си, така безплътно нежна изглеждаше тя сред душното, разхвърляно и мизерно помещение. Сърцето ми заби силно и болезнено, почувствувах се жалък в прекомерното си вълнение, ала не можех да го преодолея и здравата се обърках. Най-напред предложих на Нуша стол да седне, после я представих на нашите, а след това я поканих да излезем на въздух. С една дума, не бях на себе си. Като излязохме на улицата, Нуша ми каза, че дошла до общината да уреди някои работи на баща си, и след това поискала да види дали е преминала настинката ми от влака. Каруцата, с която бе пристигнала, сновеше пред общината и каруцарят я очакваше. Нуша го помоли да кара напред, а ние тръгнахме пеш. Скоро стигнахме до края на селото и навлязохме в нивите.
И ето каква странна работа. Не си спомням за какво разговаряхме с Нуша в продължение на един час, докато вървяхме сред полето. Колкото и да напрягам паметта си, този час от живота ми остава празен. Не си спомням дори израза на лицето, нито как е била облечена, нито пък да сме си уговаряли нова среща. Изпаднал съм, изглежда, в безплътно и безпаметно състояние, някъде извън себе си и света. Колкото до времето, което бях прекарал с нея, узнах от брат ми и снаха ми.
— Че много скоро се раздели с момата! Има-няма час, откак излязохте. Коя беше тя?
В този миг като че се събудих от сън, помня как двамата оставиха работата и се превърнаха в слух. По всичко личеше, че досега бяха разговаряли за момичето и не само го бяха харесали, но изпитваха и гордост заради мен. Нещо повече, бяха така омагьосани от хубостта му, че не бяха чули и запомнили презимето му. Никога досега не бяха проявявали любопитство към личния ми живот. Брат ми живееше със събитията на войната и често казваше, че сега не е време за личен живот и всичко, на което сме способни, трябва да отдаваме на борбата. Но сега борбата бе към своя край и колко хубаво ще бъде победата и личното ми щастие да влязат ръка за ръка в нашия дом. Приблизително такива мисли отгатвах по лицата им и нямаше съмнение, че бяха искрени. В друг момент може би щях да се съобразя с обстоятелствата и да се опитам да ги подготвя, но сега не бях способен на това, казах им кое е момичето. Лицето на брат ми само за миг промени цвета и изражението си няколко пъти, така да се рече, във възходяща степен. Помръкна, пребледня и най-после се изчерви. Ако се съдеше по тази промяна, бързо едно след друго бе изпитал разочарование, тревога и най-после — гняв.
— На Петър Пашов дъщерята! Ти луд ли си! Как… как… как! — започна да се дави той. — Как е посмяла да пристъпи прага на къщата ни? Ти ли си я поканил или… Не, сама няма да се реши.
— Сама дойде — казах. — Не съм я канил.
— Не може да бъде! Не е дошла сама, и то ей тъй, да ни каже само едно добър ден. Някой я е изпратил или повикал. Ти загуби ума и дума, като я видя, значи имала е причина да дойде. А може пък и сама да е дошла. — Сега лицето му изразяваше злъчна ирония — Те такива сами ходят при мъжете, особено сега. Не в къщата ти, ами и в леглото ти ще влезе неканена.