Хайка за вълци

Тъкмо сега ли! Това бе най-точното възклицание, което можеше да се изтръгне от устата на една млада и щастлива майка и съпруга. Тъкмо сега ли трябваше да се разболея и умра, когато съм завършил университета с толкова труд и лишения, когато нашите въжделения, лелеяни от години сред нищета и опасности, съмнения и тревоги, вече бяха почти осъществени, когато вратите на бъдещето се отварят пред нас за нов живот, за радост и щастие. Лекарите в София ми бяха препоръчали планина, силна храна и спокойствие като единствено условие за излекуването ми и аз трябваше да замина в някой санаториум за белодробни заболявания. Бях раздвоен и цяла седмица отлагах това заминаване. „Тъкмо сега“ назряваха велики събития, искаше ми се да ги посрещна и изживея със своите, а не в санаториум за живи мъртъвци. Целия си съзнателен живот дотогава бях посветил на тези събития, колкото и нескромна да се стори някому тази декларация. Но и да остана повече в село не можех. Не можех да спя повече под навеса на хамбара, да се храня отделно и да държа в постоянен страх от зараза цялото семейство. Решихме в събота да отида във Варна при един известен лекар и оттам в санаториум, какъвто той ми посочи. Кичка ми приготви всичко за път, а Стоян се договори с човек, който да ме откара до автобуса в Житница.

Това го решихме в петък по обед, а привечер у нас дойде Нуша. Стоян и Кичка работеха, а аз седях до вратата и четях на глас някаква книга. Появата на Нуша ме изненада и смути така силно, че се вцепених за няколко секунди. После станах, ръкувах се с нея и я въведох в шивачницата. Стоян и Кичка сякаш я взеха за някакво видение, гледаха я, без да отвърнат на поздрава й и без да помръднат от местата си, така безплътно нежна изглеждаше тя сред душното, разхвърляно и мизерно помещение. Сърцето ми заби силно и болезнено, почувствувах се жалък в прекомерното си вълнение, ала не можех да го преодолея и здравата се обърках. Най-напред предложих на Нуша стол да седне, после я представих на нашите, а след това я поканих да излезем на въздух. С една дума, не бях на себе си. Като излязохме на улицата, Нуша ми каза, че дошла до общината да уреди някои работи на баща си, и след това поискала да види дали е преминала настинката ми от влака. Каруцата, с която бе пристигнала, сновеше пред общината и каруцарят я очакваше. Нуша го помоли да кара напред, а ние тръгнахме пеш. Скоро стигнахме до края на селото и навлязохме в нивите.