Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Зигне спира, може би очаква Малагеш да ахне. Но това не се случва и тя продължава:
— Постъпих глупаво. Трябваше да го забия в гърлото му. Той започна да пищи, да вие от болка и да се мята. Ударът не беше смъртоносен. Затова се надигнах, взех един камък… и го ударих по главата. И пак, и пак. Удрях го, докато не му смазах лицето… После излязох иззад скалата. Почистих се. Облякох се. Отидох при останалата храна. Казах на другите деца да дойдат. Ядохме в пълно мълчание.
Вървят нагоре по пътеката. Сега върхът е много по-близо, морето е далечен променлив мрак.
— Мислех, че старейшините ще ме убият, когато се върнат. Аз бях убила момчето на видна особа. И то хладнокръвно, бях се подготвила да го направя. Но не ме убиха. Държаха се… почтително. Аз бях победила по-силно и по-гадно същество. Нямаше значение, че си бях послужила с хитрост — за воортяштаните е важна само победата, а победата с лукавство е сериозно постижение. И те… ме направиха пълноправен член на племето. — Зигне дърпа с пръст яката на ризата и показва сложната изящна татуировка в мек оттенък на жълтото — красива, майсторски направена и странна. — И оттогава се вслушваха в думите ми. Много особено беше. — Тя нагласява яката си. — Но аз мразех това, което бях направила. Мразех всичко, което бях преживяла. По-късно намразих и себе си, защото станах… като него.
— Като кого?
— Като баща ми, как като кого. Убил е повече хора от всеки друг, може би с изключение на каджа и самата Воортя.
Малагеш знае, че това не е особено вероятно от гледна точка на статистиката: има много по-голям шанс тя и Бисвал да са отговорни за смъртта на толкова хора, колкото Зигруд же Харквалдсон не би могъл да погуби никога.
— Смятах се за по-добра от него — казва Зигне. — За… по-напредничава.
— Хората не избират това, в което ги превръща светът — казва Малагеш.
— В това ли е същината според тебе? Светът е направил и него, и нас, каквито сме? Или има жестокост в нас, която ни тласка към такива неща?
— Не си родена такава. Никой от нас не се ражда такъв. Правят ни такива, и то дълго. Но може би сме способни и да поправим отчасти стореното, ако се опитаме.
— Вярваш ли в това? — пита Зигне.
— Не мога да не вярвам.
Чуват птичи крясък някъде в тъмата. Зигне потръпва. Продължават нагоре.
— Не помня лицето на баща си — подхваща Малагеш. — А преди си мислех, че никога няма да го забравя. Само него имах — и той мен на този свят. И една нощ избягах от къщи, за да постъпя в армията. Отидох да служа на страната си и да кова съдбата си. Тогава беше толкова забавно, такава палава щуротия. Ама че детинщини. Щом стъпих на брега на Континента, му изпратих писмо, в което обяснявах какво и защо съм направила и какво очаквам да се случи. Май не беше нищо повече от куп наивни тъпотии. По онова време виждах живота си като история в книга. Не знам дали е получил писмото.
Въздъхна.
— След края на войната се прибрах и почуках на вратата. Помня как чаках пред нашата червена входна врата. Толкова странно се почувствах да я видя, изобщо не се бе променила от детството ми. Аз се бях променила, но вратата си беше останала все същата. Отвори ми непозната жена. Каза, че живее в къщата повече от година. Предишният собственик починал. Дори не знаеше къде е погребан. И аз не знам — така и не научих.
Пак вървят и мълчат. Малагеш спира. Зигне прави още няколко крачки и се обръща.
— Стотици хора биха убивали, за да са на твоето място, Зигне Харквалдсон — казва Малагеш. — Още повече биха убивали, за да имат каквото имаш ти сега, след завръщането на твоя баща: шанс да поправиш онова, което са ти сторили отдавна. Рядко се случва. Аз бих те посъветвала да цениш каквото имаш.
— Може би трябва да го ценя. Може и да си права. Продължаваме ли?
— Не.
— Не? А защо не?
— Защото следите, по които вървяхме, са се отклонили от главната стълба. — Малагеш сочи на запад, където тясна пътека се мушва между кривите дървета. — Натам.
— Какви следи? За какво говориш?
— Някой е бил тук преди нас. И то наскоро. Забелязвах следи тук-там. — Малагеш сочи земята. — Съвременен тип обувки, каквито воортяштаните не биха могли да имат. Вървял е чак дотук.
— Да не мислиш, че може да е… Чоудри?
— Може би — казва Малагеш. — Хайде да погледнем, а?
Пътеката не е от камък като стълбата, а от отъпкана пръст и криволичи под кривите дървета. Вечерта притъмнява в нощ и двете включват фенерите си; лъчите им превръщат гората в меняща се призрачна картина.
Малагеш следва старателно отпечатъците, внимава на всяка крачка.
— Стари са — казва накрая. — Отпреди месеци, може и повече време да е минало. Някой е идвал често тук.