Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
А щом е така, това е майката на момичето, което е предопределено да се омъжи за Николо дела Торе — братовчедът на брат Гуидо и човекът, за когото той в момента се представяше.
Майко Божия!
Ала мислите ми не се задържаха особено дълго, защото тъкмо в този момент забелязах…
Секонда коза: Вляво от стъпалата пред олтара, върху изящно резбован стол, седеше най-величествената и достолепна особа, която бях виждала до този момент. Мъжът, когото познавах добре, когото познаваха и всички флорентинци. Въпреки че не го познавах лично, бях виждала лицето му десетки пъти — благородния нос, черната чуплива коса, издълженото лице. Но никога досега не го бях зървала от плът и кръв. Така разбрах, че това е бащата на нашия град, банкерът на всички аристократи, политикът, който нямаше равен на себе си. Това беше мъжът, когато наричаха „Великолепния“ — Лоренцо Медичи.
Никога досега не бях виждала по-жизнен човек, нито пък човек, носещ бремето на властта с такава увереност. Беше облечен простичко, в пурпурно кадифе — цветът на тъмното грозде, който законът разрешаваше единствено за мъжете от рода Медичи и жените от рода Торнабуони. На главата му имаше барета в същия цвят, чиито пищни гънки падаха вляво от лицето му. Нямаше нито един пръстен по пръстите си. Единственото му украшение бе тежката златна верига на врата му, символ на властта. Вярно е, че през последния месец се бях запознала с принцове и папи — нещо, за което скромно момиче като мен никога не би могло и да мечтае. И виждах, че човекът на онзи стол носи не повече от една десета от стойността на дрехите на дон Феранте. Но въпреки това бях сигурна, че това е мъж, с когото шега не бива, че това е същински тигър в засада. И в този момент си дадох сметка колко смешно нелеп е нашият план. Той не приличаше на човек, който някога ще бъде сразен, не беше и човек, над когото да е надвиснала сянката на опасността. Не беше и мъж, когото един монах и една уличница ще се осмелят да занимават с бръщолевения за загадки и конспирации. Изглеждаше като владетел на света. И въпреки това, когато се приведох, за да прошепна на брат Гуидо, че е време тихичко да се измъкнем и да оставим този велик човек да се справи сам с неприятностите си, внезапно зърнах…
Терца коза: Най-величествената и най-умопомрачителната от всички гледки наоколо. Защото там, украсена с гирлянди от цветя и тревистозелени панделки, и поставена върху огромен дъбов статив в очакване на щастливите младоженци, седеше „Примавера“.
Завършена.
Мадонна!
Беше божествена!
Фигурите бяха в толкова ярки цветове и излъчваха такава виталност, че изглеждаха по-живи дори и от присъстващите тук. В размери, по-големи от естествените, те бяха като богове и богини, слезли на земята. Ето я Фиамета на Неапол, Венера, която ни поздравява с добре дошли, Ботичели, облечен като Меркурий, и най-странната от всички — Флора.
Аз.
През последния месец бях дотолкова свикнала да гледам копието, да виждам фигурата без лице, че бях забравила колко вярно и изчерпателно ме бе нарисувал Ботичели. Лицето ми беше много красиво, но и издаващо житейски опит — загадъчно извити устни, знаещи зелени очи, с други думи — точно физиономията, която правя, когато искам да прикрия нещо или когато възбуждам клиентите си, или когато са споделили с мен тайна, която трябва да бъде запазена. Едно добро работещо момиче знае кога да си държи устата затворена, а аз съм най-добра от всички наоколо.
Богинята Флора от „Пролетта“ си имаше някаква тайна.
Може и да нямах представа какво означават розите, но в този момент разбрах едно — че съм сгрешила за Лоренцо де Медичи. И съм била права, когато бях решила, че е в опасност. Защото той действително бе в опасност. Тук наистина се криеше нещо подмолно. Непосредствено след осъзнаването на този факт си спомних и главната цел, поради която бяхме дошли тук — розата, онази единствена роза, за която Никодим от Падуа ни бе предупредил да проверим. Бяхме дошли, за да я видим тук, на оригиналната картина, за да разберем дали пада или израства от земята, тоест, дали да я броим като част от тайнствения букет на Флора, или да я изключим като едно от множеството невинни цветя, които обсипваха пейзажа. Защото тайната се криеше „суб роза“. Защото тя беше ключът към разгадаването на загадката, крайъгълният камък, застраховката — средство, чрез което художникът се е подсигурил така, че само онези, които присъстват на сватбата, само седемте заговорници да разберат истинското послание.