Убийството на султана

34

„Който не познава историята си, не познава себе си“

– Мехмед обикалял сред войниците, скупчени около запалените пред палатките огньове. Най-подбраните юнаци в държавата – от щурмоваците ветерани, сражавали се по границите до доброволците, още непознали вкуса на кръвта; от богомолците, дошли по призива на дервишите до запасалите саби по нареждане на султана сръбски воини – се били стекли пред стените. Естествено, младият падишах не знаел имената на по-вечето от тях, но добре знаел друго: че животът му и съдбата на държавата са в техни ръце. Дали родилата се преди век и половина в Сьоют74надежда щяла да покълне и обгърне света или да потъне като хилава струйка под внушителните стени на тази средновековна крепост? Дали качилият се за втори път на трона Мехмед, син на Мурад Хан, щял да се задържи в него, или мечтите му щели да рухнат за втори път и отново да остави държавата другиму? Мехмед погледнал Константинийе, надвиснал върху му като черен кошмар в безлунната нощ. „Хей, град, жадуван от целия свят, или аз ще те превзема, или ти мен“, измърморил.

Полазиха ме тръпки. Но не от ледения вятър, проявил цялата си мощ на открито, а от вълнуващия разказ на Тахир Хакъ. Това беше не само национална гордост, а странното усещане, че си свидетел на съдбата на човека, управлявал историята. И същевременно тъга от изчезването на цял народ. най-запленяващата и трагична история за тези земи.

Групата ни се намираше срещу „Топкапъ“ и „Мевлянакапъ“, в културния парк, откъдето най-добре се виждаха стените. Огромни облаци закриваха сутрешното слънце. Професор Тахир не обръщаше внимание на прехвърчащите с вятъра снежинки и влагайки собствените си чувства, разказваше за превърнатото в прелестна история приключение на обсадата. Трябваше да призная, че за предаването на атмосферата в онези дни не би могло да се намери по-подходящо място. Зад стените един народ се опитвал да защити града си кой както може – с гръцки огън, топове, татарски стрели, копия, саби и брадви, а пред тях стоял човек, решен на всяка цена да превземе Константинийе, и внушителна, повярвала в него армия. И двете страни имали нужда от едно и също: вяра и надежда, ум и сила, желязо и огън, храброст и самоотверженост. Победата можела да бъде спечелена само с тях. И с малко повече късмет. Затова и от двете страни на стените ръцете се вдигали към същия Бог, устните шепнели една молитва на различни езици. „Дай ни победа, всемилостиви Аллах…“, „Спаси града ни, милостиви Боже…“. Но оставали още петдесет и четири дни, докато Създателят покаже на чия страна е.