Илиада [bg]

С мед заблестяла облечен, излезе пред първите воини, па край трупа му закрачи, подобно на крава, която първи път ражда и дебне с мучене край свойто [5] теленце; тъй обикаляше русият цар Менелай край Патрокла, своето копие вдигнал и щита всестранно закръглен, вече готов да убива, щом някой насреща му тръгне. Копиеборецът Евфорб тъй също не беше нехаен, след като падна в сечта благородният, предан Патрокъл; [10] спря се до него и тъй заговори на цар Менелая: „Богородени Атрид Менелае, водач на войските! Бягай, трупа остави и не пипай доспехите в кърви! Никой троянец и никой прославен троянски съюзник с копие в бой не удари Патрокла по-рано от мене. [15] Дай да получа велика прослава сега сред троянци, за да не взема със удар живота ти медено сладък.“ Русият цар Менелай му продума със тежка въздишка: „Татко наш Зевсе! Не трябва човек да се хвали надменно! Толкова горди не биват лъвът и пантерата хищна, [20] нито глиганът коварен, изпълнен със дива свирепост, който най-много се пъчи със своята сила в гърдите, колкото тук се надуват чедата на жреца Пантоя: конесмирителят Хиперенор наслади се за кратко от младостта си, понеже ме с хули за бой предизвика, [25] казвайки, че съм най-долен сред всички данайски герои. Смятам, че той не можа да се върне с нозете си в къщи, за да зарадва обична съпруга, родители мили. Тъй ще премахна и твоята мощ, ако ти предизвикаш. Но те съветвам сега да отстъпиш назад при тълпата: [30] схватка със мен не завързвай, та зло да не патиш без нужда: чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда.“203 Каза, но Евфорб съвета не чу и така му отвърна: „Днес, Менелае божествен, на мен ще платиш многократно заради брат ми, погубен от тебе. Ти много се хвалиш, [35] че си направил жена му вдовица във новата спалня, че си донесъл на моите родители вопли и мъки. Аз утешител бих станал в плача на злочестите старци, ако ти взема главата и светлите бойни доспехи и ги положа в ръцете на татко Пантой и Фронтида. [40] Дълго не бива да бъде протакана нашата битка, спора сега да решим със победа или пък със бягство.“ Каза и копие хвърли във щита, всестранно закръглен, ала медта не проби и върхът се огъна във щита твърд. Втори с копие медно Атрид Менелай се прицели, [45] след като беше се вече помолил на татко ни Зевса. Ниско улучи във гърлото Евфорб, отстъпващ от боя; тежкото копие втъкна, натиснал го с мощна десница, в миг острието излезе през нежната шия на Евфорб. Воинът падна и звъннаха с екот доспехите с него. [50] Кръв му накваси косите, същински Харитини плитки дивни, пристегнати вещо със златни и сребърни щипки. Както човек си отглежда фиданка от плодна маслина в местност самотна, където извира вода бистроструйна, бързо дръвцето пораства, от полъх на вятър люляно, [55] и се покрива богато с безброй цветове белоснежни, но неочаквано вихър със буря могъща връхлита, в миг го изтръгва от корен, събаря го върху земята; тъй и Атрид Менелай повали със ръцете си Евфорб копиеборец и сам му засваля доспехите светли. [60] Както и лъв в планините, облегнат на своята сила, грабва най-гойната крава от стадо, излязло на паша; първом я сгризва със здравите зъби, врата й пречупва, после кръвта й изпива и цялата вътрешност гълта, псета и яки пастири край него надават безспирно яростен вик издалече, но никак не се осмеляват [65] близо до него да идат, обзети от бледия ужас; също тъй никой троянец в гърдите си нямаше смелост близо да иде до цар Менелая, прочут в боевете. Лесно Атрид би отнесъл от Евфорб доспехите славни, ако не беше му тъй завидял Аполон далномерец, [70] който, взел образ на смъртния Мента, водач иа кикони, прати във битката Хектор, подобен на бързия Арес. Феб се обърна към Хектор и думи крилати му каза: „Хекторе! Тичаш ти днеска и недостижимото гониш — [75] искаш конете на внука Еаков, но те са опасни! Никой от смъртните хора не може със тях да се справи: само Ахил ги запряга, но той е от майка безсмъртна. В същото време синът на Атрей, Менелай велемощен, пазещ трупа на Патрокла, погуби отличен троянец — [80] Евфорба, син на Пантоя, лиши го от бурната сила.“ Тъй рече богът и влезе отново във боя с мъжете. Горестна мъка обхвана сърцето смрачено на Хектор. Щом се огледа към строя, във миг той съзря Менелая, славни доспехи засвалял от Евфорба, наземи проснат, [85] черната кръв на когото течеше от зинала рана. Хектор, облечен във мед заблестяла, излезе пред всички,