Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
— Е, и?
— Нищо засега. Но той не губи надежда.
Настя си взе довиждане с Иля, излезе от кабинета и веднага в коридора се сблъска с Федулов. Стана й неудобно — нали през последните дни бе избягвала Дмитрий и бе общувала само с Вторушин.
— Тръгвате ли си вече? — разочаровано разпери ръце той.
— Илюха ми каза, че трябва да дойдете, затова толкова бързах… но пак не успях да дойда навреме.
— Извинете — сухо каза Настя, — не знаех, че трябва да ви почакам. Всичко разказах на Иля Сергеевич, ако ви е интересно — попитайте него.
— Анастасия Павловна — докосна рамото й той, — нещо не е наред ли? Струваше ми се, че помежду ни има пълно взаимно разбиране. Вие ми възлагахте задачи, аз ги изпълнявах и вие бяхте доволна. Какво се случи? Защо сега общувате само с Илюха?
Тя реши да не измисля нищо. Както си е — така ще му каже. В края на краищата какъв й е той? Случаен познат, на когото тя помага да свърши неговата, между другото, работа.
— Не ми хареса как се държахте в жилището на Павлова — каза тя рязко.
Федулов се напрегна, дори скулите му се раздвижиха.
— Какво не ви хареса? Че ви предоставих пълна свобода, дадох ви възможност да огледате всичко, което ви трябва, и не ви се пречках в краката?
— Не ми хареса, че в кухнята пиехте водка. Или какво точно пиехте? Коняк? Уиски? Аз не различавам много-много миризмата от различните напитки, но самия алкохол усещам от километър разстояние. И освен това вие не бяхте донесли алкохола със себе си, а го вземахте отнякъде там, в жилището. Тоест крадяхте го. А още по-точно — мародерствахте. Според мен това е достатъчно, за да си загубиш симпатиите към някой човек.
— Извинете, — Той наведе глава и потърка челото си е пръсти, — Трябваше да се досетя. Извинете. Нямате представа какви нерви ме погнаха там, в дома на Аида Борисовна — та аз бях ходил в него преди много години, в същото това жилище, когато с нея работехме по някои дела. И толкова живо ся спомних всичко, сякаш е било буквално вчера… Дори не подозирах, че ще ме заболи толкова. Така че не се овладях, развълнувах се почти до сълзи. Нямате представа каква беше тя… Още веднъж извинете.
Настя се позасрами. Тя дори не се бе сетила за такава проста причина. Гледай ти, този брутален наглед Федулов, този мъжага, бил в действителност толкова крехък и раним. Е, и какво да прави сега, и тя ли да му се извини?
Постоя така мълком, нищо не каза. Внезапно Федулов широко се усмихна.
— Знаете ли какво, Анастасия Павловна? Елате ми на гости, а? Имам прекрасна къща на брега на Томинка, ще ви запозная с жена си, с родителите си, ще ви покажа децата си, имам три. И кучетата ще ви покажа. Днес са готвили пелмени, истински, домашни, мама ги прави от сутринта. Елате, а? И ще смятаме, че сме се сдобрили с вас.
Ох, липсваше й само да тръгне по гости! Но трябваше да се сдобрят, нямаше как.
— Ще дойда. Благодаря за поканата. Кажете кога и къде.
— Ами хайде да тръгваме още сега, а? Че какво? Вече е седем и половина, работният ден свърши, трябва да използвам момента, докато никой не ме е подбрал. Защото с нашата работа нали знаете как става: тъкмо планираш нещо — хоп, тичай на местопроизшествие, някой на някого строшил главата или нещо друго. Да тръгваме, а?
— Да тръгваме — решително каза Настя.
Какво пък, като ще се сдобряват, да се сдобряват. И в края на краищата защо трябва да се сърди на Дмитрий?
Още от първите минути Настя разбра, че Федулов обожава дома си и се гордее с него. Тя едва сдържаше усмивката си, докато разглеждаше чудовищната според нея червена къща с жълти кепенци и абсолютно идиотско петле на върха на синия покрив. Цялата вилна зона беше добре осветена от множество улични лампи, а и Федулов бе сложил допълнителна в своя парцел, така че дори в зимната вечер цялото пъстроцветие се виждаше отлично. Но като възпитана гостенка, Настя мълчеше и само кимаше, като от време на време вмъкваше по едно „страхотно“ или „много красиво“. Вярно, вътре жилището на Дмитрий Федулов се оказа по-сдържано и съвсем практично.
— Какъв късмет, че Митя има такава голяма къща и всички се побираме в нея — открито се радваше Зоя Михайловна, майката на Федулов. — Вие в Москва сигурно имате по-хубава?
— О, дума да не става — разсмя се Настя, — с мъжа ми живеем в гарсониера.
— Ух, вярно — изведнъж се сепна Зоя Михайловна, — какви ги дрънкам и аз? Хем Митя ми каза, че сте му колежка, от милицията. А с милиционерска заплата човек може ли да си купи такава къща?