Живот след живота

Очите му зашариха, адамовата ябълка подскочи и по принцип не беше нужно той да казва нищо повече — и без това беше ясно.

— Н-не знам, тя не ми е к-казвала н-нищо т-такова — смотолеви той.

— Е, щом не е, значи не е — усмихна се Настя. — Извинете, че ви обезпокоих.

Значи — да. Добре, продължаваме.

Този път Настя намери Тамара не в театралния гардероб, а във фризьорския салон, където се занимаваше с някаква перука.

— Настенка, днес нито сте закусвали, нито сте обядвали — отбеляза тя с усмивка, без да се откъсва от заниманието си. — На Андрей вече са докладвали, а той попита мен къде се храните, щом не ходите в нашето заведение.

— И какво му отговорихте? — засмя се Настя.

— Нищо. Какво можех да отговоря, като не знам? Защото Андрей не е глупак, той разбира, че щом не ядете това, което той е наредил, следователно се храните някъде другаде с неправилни неща, тоест опитвате да се изплъзнете от всевиждащото му око. Имайте предвид: ако ви хване в близко време, гарантирана ви е лекция, че той плаща пари на хора, които се трудят добросъвестно, а не на такива, които не се чувстват добре.

— Да, вече имах щастието да я чуя. Тамара, имам един въпрос към вас, по-точно дори два въпроса. Първият: да сте чували Алла Ивановна Ярцева да е искала да осинови момиче приблизително на възрастта на нейната загинала дъщеря?

Тамара вдигна глава, свали си очилата, отмести уреда с който правеше къдрици на перуката.

— Не — бавно проговори тя. — Не съм чувала нищо такова. Във всеки случай, в моя салон не се е говорило за това. Попитайте Костя, той определено ще знае.

— Вече го попитах — въздъхна Настя. — Мълчи като партизанин на разпит. Кълне се, че не знае нищо такова. А всъщност толкова се уплаши, че се разтрепери.

— Че какво толкова страшно има? — учуди се Тамара. — Защо е нужно да се крие, ако е имало такова нещо?

— Тъкмо това ми е интересно — защо е нужно да се крие. И вторият ми въпрос: необходимо ми е да си спомните точно в кой ден видяхте Аида Борисовна след разговора й с Алла Ивановна?

— Но нали ви казах: малко преди да я убият.

— Нужно ми е да знам по-точно. Казахте, че Аида Борисовна е била записана за подстригване при вас и не е дошла навреме, затова сте тръгнали да я търсите.

— А, да, разбира се — сети се Тамара, — сега ще видя в дневника. Спомняте ли си точната дата, когато е станало убийството?

— Двайсет и втори септември.

— Сега, сега. — Тя започна да прелиства дебелата тетрадка с широки редове. — Ето двайсет и втори, гледаме преди тази дата — двайсет и първи, двайсети, деветнайсети… Ето, осемнайсети септември, четиринайсет и трийсет.

— Благодаря! — радостно подскочи Настя.

Сега всичко се подреди в що-годе последователна картина, но трябваше да се внесе яснота, а за това можеше да помогне само Надежда Андреевна Ушакова, която отдавна вече бе отишла на работа в магазина. Така вариантите бяха два: да отиде при Полина, да я попита къде работи леля й Надя и да посети Ушакова или спокойно да почака до вечерта, когато Надежда Андреевна ще се прибере. Не, Настя нямаше сили да чака, вече бе подушила следата като добре тренирано ловджийско куче. Проклинаше се яростно, задето не се бе сетила да попита за домашния телефон на Ушакова. Сега можеше да се обади и да попита Полина, тогава нямаше да е нужно да ходи никъде. Впрочем съществуваше и Иля Вторушин…