![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
„Ситите са живели тук — каза си той. — Това е Асу'а, бляскавата Асу'а. И по някакъв начин продължават да обитават тук… сякаш самите камъни сънуват старите дни“.
В съзнанието му започна да се заражда ужасяващо примамлива идея. Родената на кораб Амерасу беше казала, че Саймън живее някак по-близо до Пътя на сънищата от останалите — беше видял Разделянето на родовете по време на бдението си на върха на Сесуад'ра, нали? Може би, в такъв случай, ако успееше да открие някакъв начин да го направи, би могъл да… прекрачи. Да проникне в съня, да заживее в красивия Асу'а и да пъхне лице в истинските потоци, които лъкатушеха из двореца — този път те нямаше да се превърнат на прах. Щеше да заживее в Асу'а и никога нямаше да се върне в този мрачен, призрачен свят на разпадащи се сенки…
„И никога няма да се върнеш при приятелите си? Никога няма да изпълниш дълга си?“
Но присънилата му се Асу'а беше толкова красива! В миговете на блещукащото й съществуване зърваше рози и други изумително ярки цветя, които растяха по стените, огрени от проникващите през високите прозорци слънчеви лъчи. Виждаше ситите, сънувания народ, живял някога тук, грациозен и странен като обкичени с ярки пера птици. Сънят му показваше времето, преди предшествениците на Саймън да бяха разрушили най-великия дом на ситите. Безсмъртните със сигурност биха приветствали един заблуден пътник… О, Майко на милосърдието, биха ли приветствали него, пристигащия от мрака?!
Безсилен и грохнал, Саймън се препъна в една откъртена каменна плоча и се строполи на ръце и колена. Сърцето му блъскаше като чук върху наковалня. Не можеше да върви, не можеше да направи дори една стъпка повече. Всичко друго беше за предпочитане пред тази влудяваща самота!
Просторното помещение пред него запулсира, но не изчезна. Сред мъглявия облак от движещи се силуети една от фигурите прие поясни очертания. Беше ситка със златиста като слънчева светлина кожа и черна като тъмен облак коса. Беше застанала между две преплетени дървета, натежали от сребристи плодове. Тя извърна бавно очи към Саймън. И застина. Върху лицето й се появи странен израз, сякаш бе дочула нечий глас да призовава името й сред пустошта.
— Можеш ли… можеш ли да ме видиш? — Саймън се задъхваше.
Той запълзя по пода към нея. Тя продължи да гледа втренчено натам, където се бе намирал допреди малко.
Разтърси го ужас. Беше я загубил! Крайниците му омекнаха и той се отпусна по корем. Зад чернокосата жена проблясваше фонтан и капчиците, отразили светлината на проникващите през прозорците коси лъчи, блещукаха като скъпоценни камъни. Тя затвори очи и Саймън долови деликатно докосване в покрайнините на съзнанието си. Беше само на няколко нищожни стъпки от него, но същевременно далечна като звезда на небето.
— Не ме ли виждаш!? — изрева той. — Искам да вляза! Пусни ме!
Беше застанала неподвижно като статуя, със скръстени ръце. Залата с високи прозорци притъмня и тя остана самотна в колона от сияйна светлина. Нещо докосна мислите на Саймън — лекичко като стъпка на паяк, нежно като дъх на пеперуда.
„Върни се, малкият. Върни се и живей“.
След това тя отвори очи и отново го погледна. Очите й бяха преизпълнени с мъдрост, толкова огромна, че Саймън се усети повдигнат, преценен и опознат. Но думите й го огорчиха.
„Това не е за теб“.
Тя започна да посърва. За миг се превърна в един от всички останали сенчести силуети в този древен парад от фигури. След това прекрасната просторна зала потрепна и изчезна. Саймън лежеше проснат в прахта. Факлата му припламваше на пресекулки на половин крачка от прострените му пръсти.
„Изчезна. Остави ме тук“.
Саймън зарева и рева, докато не остана без сили, докато не прегракна от плач и главата не го заболя. Надигна се с огромни усилия и закрета нататък.
Почти беше забравил името си. Не помнеше колко пъти беше спал и колко пъти беше дъвкал все по-намаляващия спитен в джоба му мъх. И тогава намери голямото стълбище.
Бяха му останали само няколко парцалчета, с които да смени онова, което все още мъждукаше на факлата му. Саймън си мислеше какво би могло да означава това и след като си даде сметка, че се е отдалечил безкрайно много, за да намери обратно пътя си до езерцето с пердруинския огън, преди да потъне в абсолютен мрак, прекрачи през един от обширните портали на лабиринтения замък и се озова на просторна площадка. Нагоре и надолу от това открито пространство около пустошта се извиваха безчет широки стъпала към сенките над него и към мрака под него.