![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Саймън се задъха. Лицето се повдигна, сякаш седналият в почти плътния мрак го беше чул, но дръпнатите му очи не срещнаха неговите, а сякаш се взряха зад него. Беше лице на сит — или му заприлича на такова, докато можеше да го наблюдава — и очите му излъчваха цял свят от болка и тревога. Забеляза устните му да помръдват — изричаха нещо, — а веждите да се повдигат в печален въпрос. След това мракът потрепна, светлинката изчезна и Саймън видя, че почти е забил нос в запълнения със ситни камъни вход.
„Сух. Сух. Мъртъв. Мъртъв“.
Спазъм стисна гърлото му. Той се извърна към дългия коридор.
Нямаше представа от колко време се взира в пламъка на факлата. Той потрепваше пред очите му — цяла вселена от жълтеникава светлина. Беше му непосилно да отклони поглед от него.
Стените от двете му страни се бяха превърнали във вода.
Спря, втренчен от вцепенение. Подът на тунела представляваше тясна пътечка над безкрайния мрак, а стените се бяха отдалечили: вече не се сливаха с пода, върху който стоеше, а каменната им облицовка беше изцяло покрита от шуртяща вода. Чуваше я да се спуска в празното пространство под него, виждаше трепкащите отражения на факлата върху водната завеса.
Пристъпи до ръба на пътечката и протегна ръка, но пръстите му не достигаха водата. Усети дребните пръски с връхчетата им и щом дръпна ръката си и докосна с нея уста, долови слаб вкус на влажна свежест. Посегна още веднъж, надвесвайки се рисковано над бездънната тъмнина, но не можа да докосне дори с връхчетата на пръстите си изливащите се водни струи. Изруга от безсилна ярост. Само да имаше купа, чаша, лъжичка!
„Мисли, глупако! Използвай главата си!“
След мигновен размисъл остави факлата на пътеката и смъкна останките от ризата си. Коленичи, хвана ризата за единия ръкав и замахна колкото можеше по-надалеч. Ризата докосна едва-едва повърхността на водопада и водата я дръпна надолу. Усетил с разтуптяно сърце, че ризата му е натежала, Саймън отметна глава назад и притисна наквасения плат към устата си. Първите капчици върху езика му бяха с вкус на мед…
Светлината потрепна. Цялата зала сякаш се килна на една страна. Шумът от водните струи се засили и внезапно стихна в гробна тишина.
Устата на Саймън беше пълна с прах.
Той зина и започна да плюе, да плюе, падна на пода в безсилна ярост, заръмжа и се замята като звяр, в чийто хълбок се е забил огромен трън. Щом вдигна поглед, отново видя стените и зейналата яма между тях, и пътечката, на която стоеше — това поне беше реално, — но нямаше никаква плискаща се вода, а само белезникав пласт от трупана векове наред мръсотия върху каменната стена, която беше забърсал с ризата си.
Разтърсиха го безмълвни ридания. Той избърса нечистотията от лицето си и изтри праха от подутия си език. Опита се да сдъвче малко мъх, за да отстрани вкуса на прах от устата си, но му стана така отвратително, че отново за малко не му прилоша. Изплю лепкавите влакна в бездната.
„Що за прокълнато, призрачно място е това? Къде съм? Аз съм сам, сам“.
Все още разтреперан, той се надигна с мъка и се огледа за по-безопасно място, където да легне и да поспи поне малко. Трябваше да се измъкне. Нямаше никаква вода. Никъде нямаше вода. И никаква сигурност.
Едва доловими гласчета сред сенките на високия таван запяха думи, които не можеше да разбере. Недоловим вятър развя пламъка на факлата му.
„Жив ли съм?“
„Да, жив съм. Аз съм Саймън и съм жив, и няма да се предам. Аз не съм призрак“.
Беше спал още два пъти и беше сдъвкал достатъчно от нагарчащия мъх, за да продължи да се придвижва между почивките. Беше използвал повече от половината от напоените с пердруински огън парцали, за да поддържа факлата. Вече не си спомняше времето, когато беше виждал света огрян от друга, освен от потрепващото пламъче на факлата светлина и въобще друг свят, който да не се състои единствено от безлюдни каменни коридори и нашепващи безтелесни гласове. Имаше чувството, че самият той започва да изчезва, да се превръща в цвъртящ силует.
„Аз съм Саймън — напомни си той. — Аз се бих с дракона и спечелих Бялата стрела. Аз съм истински“.
Сякаш се движеше като насън из залите и коридорите на огромен дворец. В мигновения като проблясъци на светкавица го виждаше в разгара на оживление, изпълнен с неясни златисти лица сред светли стени, отразили отблясъците на синьото небе. Не напомняше никое от местата, които беше виждал, с потоци, шуртящи между каменни брегове, които изтичаха от една зала в друга, и разпенени водопади, които се спускаха по стените. Но въпреки целия този плясък и шуртене, това беше сънувана вода. Протегнеше ли ръце, илюзията се превръщаше в прахоляк, стените потъмняваха и се изкорубваха, светлината помръкваше, красивата резба посърваше и Саймън отново бродеше из порутени каменни зали като бездомен дух в огромна гробница.