Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Оплескаха го…

— Да. Това е пълно оплескване.

Скоро високо в нощното небе се издигна самотна стрела, последвана от жълт пламък. Падна в реката и изгасна, но свърши работата си. Фурията се сви — знаеше какво следва. Въпреки уплахата тя не можеше да не гледа как порой от горящи стрели се издигат високо в небето само за да кацнат право във водата като облак падащи звезди. Повечето угаснаха, ала някои останаха забити в дървото и белязаха безпомощните плавателни съдове за още. Фурията си представи — или така й се стори — че може слабо да дочуе ужасените викове на жените и децата на бегълците. Безумци! Как може да са си въобразявали, че ще им бъде позволено да преминат? За сетите бе по-добре да държат всички натъпкани зад стените. По улиците храната вече не достигаше.

— Защо не правите нищо? — обърна се Ерлан към Сторо. — Трябва да направите нещо…

— Нищо не мога да направя — процеди Сторо с твърд, овладян глас. — Казах им, че това ще стане, но те потеглиха.

— И това Ви освобождава от отговорност?

Сторо се завъртя към магистрата:

— Проклятие, знам, че не ме освобождава!

Слънчевия пристъпи между двамата. Обърна се към Сторо, но заговори на Ерлан.

— Тръгвайте си оттук, преди да съм ви сторил, каквото трябва да ви бъде сторено.

Ерлан се изопна и преметна около раменете си плитката от козина на бедрин.

— Много добре. Ще си тръгна. Но знайте, капитане, че с тазвечерния провал вие изгубихте цялото доверие на този Съвет. Имайте го предвид. Пленгилен?

Магистратите се изнесоха по моста. Сторо даде знак на капитан Гуджран да го приближи.

— Господине?

— Тази нощ изкарайте хората си на важните места. Възможно е да има бунтове. Някои могат да опитат портите.

— Слушам.

Капитанът отдаде чест, направи знак на поделението си и потегли. Сторо се извърна на изток и докато светлината на огъня огряваше чертите му, Фурията забеляза болката на човек, изправен пред възможен разгром. Вече се носеше неспирен дъжд от огнени стрели. Жалките салове и малките корабчета горяха като някакви зловещи жертви, докато се бутаха надолу по ленивото течение. Сияещото шествие напомни на Фурията за Празника на светлините, когато гражданите на Коун изпращат своите благодарствени и умилостивяващи дарове по водата — флотилии от свещи и мънички лампи, които блещукат като звезди в нощта. За кой ли бог или за кои богове бе това приношение на кръв и страдание? Боеше се, че е само за Трейк. И, разбира се, за Гуглата. Винаги Гуглата.

По свода изтропаха хвърлени камъни и Фурията се сниши. Сега гражданите на Хенг крещяха от негодувание. Проклятията и виковете им се сливаха в неразбираем вой. Трупът на умряло куче прелетя през нощното небе, удари се в моста и падна в реката. Хвърчаха камъни и боклук, но не и зеленчуци — дори и гнилите бяха твърде ценни, за да ги хвърлят. На Фурията й се струваше, че нищо от жлъчта не е насочено към обсаждащите ги сети — цялата злоба бе срещу хората, застанали на външната Речна порта.