Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Бляскавата се изправи и тръгна към борда. Погледна и спря, а ръцете й замръзнаха на раменете на плетената ризница. Нещото, което бе взела за далечни острови — източникът на плавея и отпадъците — не бяха острови. Заобикаляха ги кораби. Или по-скоро те бяха спрели в средата на море от неподвижни съдове, опнало се от хоризонт до хоризонт.

Пълната тишина притисна Бляскавата с тежестта си. Море от призрачни кораби. Повечето от близките явно бяха галери, при все че по-далечните изглеждаха много по-големи многоредни плавателни съдове. Един, на левги нататък в сивата шир от дървен материал, сигурно бе грамаден, за да се издига тъй високо. Сега забеляза, че целият екипаж на палубата се е наредил неподвижно покрай бордовете и гледа. Някакво омагьосване? Не, вероятно само гледката бе достатъчна.

— Опушен — промълви тя. — Какво е това?

— Мен ли питаш?

— Плитчините — изрече на курзански безжизнен глух глас. Бляскавата се обърна. Беше Джеп, очите му бяха лишени от чувства.

— Плитчините? Обясни.

Слабо свиване на рамене.

— Предание. Старо сказание. Място, където богът на морето изпраща ония, които е прокълнал. Или ония, що са съгрешили против него. Може би там свършват всички, опитали да използват Рюз, а? Не е чудно, че не чухме нищо.

И той се засмя и се закашля.

Ударът по главата — това трябва да е. Другата възможност… Богове! Не е за чудене, че нямаше противопоставяне; винаги беше възможно да влезеш. Излизане обаче просто нямаше.

— Трябва да има друго обяснение. Теченията… някое обратно течение…

— Няма течение — каза Опушения.

— Е, всеки кораб би потънал с течение на времето.

— Не. В това море не се потъва.

Ядосана, Бляскавата се обърна към Опушения.

— Обясни се, Гуглата да те отнесе дано!

Магът от Коун ухилено допря пръст до езика си:

— Сол. Най-соленото море, което съм опитвал. Нищо не може да потъне тук. Дори и аз се носех по водата, а не мога да плувам.

Бляскавата се хвърли към перилото и го стисна с двете си ръце. Проклет да е Маел! Проклети да са глупавите магове, чиято надменност ги доведе до такъв край. Проклет да е Качулката! Как ли се смее Гуглата сега? Нямаше нужда да се мори да ги премахва — те току-що се бяха премахнали сами!

Мислейки за това, тя си позволи една обречена усмивка и на свой ред се позабавлява. Имаше някаква странна справедливост в това! Бляскавата сне шлема си. Всичко усилваше личното й убеждение — в света съществува постоянно равновесие, което най-накрая по някакъв начин винаги се налага. Обикновено по най-малко очаквания от всички замесени начин.