Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Кайл кимна:

— Струва ми се, че разбирам.

Тънка, хладна усмивка.

— Няма значение. Да видим какво ни е останало за ядене.

Седнаха в сянката на високите кедри, задъвкаха пушения заек, а после ядоха непознати и за двамата диви плодове. Кайл си рече, че е възможно горските плодове да са му давали силата да тича. Докато седеше и оставяше прохладния бриз да изсушава гърба и косата му, се появи Кокошката.

— Не прекъсвам прокълнатия от Гуглата ваш обяд, нали?

— Не — отвърна Преследвача. — Да имаш горски плодове?

— Не. Страшно ми разбъркват карантиите.

— Затова ли си тука — продължи Преследвача, — да ни разправяш всичко за храносмилането си?

Кокошката прокара ръка през къдравата си сива коса.

— Щом питаш — стомахът ми е ужасно зле, откак ни завлече на тоя прокълнат от Полиел поход. Това е пълен позор.

Той смигна на Кайл.

— Тоя юнак го бива да урежда работите, колкото я бива катерица по време на буря.

— Стомахът ти ли се обажда, Кокошка?

— Не. Ще усетиш, когато стане.

— Е, нещо ново тогава?

Кокошката приседна. Кожената му дреха правеше ръцете да изглеждат огромни — ивици кожа ги пристягаха под и над лакътя. Хвана шепа съчки и ги строши в широките си загрубели ръце.

— Намерихме малко окаяно рибарско селце на брега. Западнало колкото си щете. Ама имат чудна нова лодка, дето си стои и чака да я спуснеш по брега. Това си е, тъй да се каже, цял дар от боговете.

— И това те притеснява.

— Да. От него ми се подвига — а може би просто чарковете ми да се наместват.

— Чудесно. Ще наблюдаваме за малко. Ти и Пустошта сте първи.

— Добре, добре.

Към Кайл:

— Ще чакаме тук, нали? После ще си откраднем лодката.

— Хубаво. Но трябва да ти кажа, че не знам нищо за плаване и такива работи.

Преследвача и Кокошката се спогледаха развеселено.

— Това е просто чудесно — рече Преследвача. — Понеже и ние не знаем.