![Мозайка от убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/4/mozajka-ot-ubijstva-bg-download.jpg)
Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
— Според мен беше много изобретателно измислена — отговорих аз.
— Аз я измислих. Това беше моя идея.
Доналд Лий имаше изразителни кафяви очи, които за миг проблеснаха от гняв.
— Да продължавам ли? — попита ме той.
— Да. Разкажи ми всичко, моля те.
— Добре тогава.
Той пъхна цигарата между устните си и силно си дръпна от нея. Въгленчето просветна в яркочервено.
— Като момче обожавах книгите — започна той. — Винаги съм искал да стана писател, още от училище. А в онова училище, в което ходех аз — в Бриджтън, на изток от Глазгоу — човек не биваше да си признава за такова нещо. Беше ужасно, грубиянско място, където всички те смятаха за обратен, ако ходиш в библиотеката. Но на мен не ми пукаше. Непрекъснато четях — всички книги, които успявах да докопам. Шпионски романи — Том Кланси, Робърт Лъдлъм. Приключенски романи. Романи на ужасите. Обожавах Стивън Кинг. Но най-много ми харесваха детективските романи. Не можех да им се наситя. Не съм завършил университет или нещо подобно. Не съм си мечтал за нищо друго, освен да пиша книги, и някой ден ще го направя, Сюзан, казвам ти. Дори в момента пиша една книга. Работя тук само за да се издържам, докато стана писател.
Но проблемът беше в това, че книгите никога не се получаваха така, както ми се искаше. Когато започвах да пиша, в главата ми имаше идея за книга. Знаех какво искам да напиша. Идеята и героите бяха готови, но когато се опитвах да ги опиша, не се получаваше. Пишех, преписвах, късах и започвах отначало. Понякога по петдесет пъти, но все не се получаваше. Така или иначе, преди няколко години видях една реклама. Някакви хора организираха курсове по творческо писане през почивните дни, за да помогнат на начинаещи писатели, и имаше свободни места в един курс — който се провеждаше чак в проклетия Девъншър. Но темата на курса беше точно криминалният роман. Не беше никак евтино. Щеше да ми струва седемстотин кинта. Но аз бях спестил пари и реших, че ще си струва. И се записах.
Наведох се и изтръсках пепелта от цигарата си в един от елегантните сребърни пепелници, осигурени от клуба. Вече се досещах накъде отиваше тази история.
— Всички отидохме в някаква голяма селска къща, по средата на нищото — продължи Лий.
Стоеше пред мен с ръце, свити в юмруци, сякаш беше репетирал този момент, сякаш това беше неговият миг в светлината на прожекторите.
— В групата бяхме общо единадесет души. Имаше няколко пълни загубеняци, както и две жени, които се мислеха за нещо повече от всички останали. Бяха им публикували по един-два разказа в някакви списания, така че се държаха, все едно са на върха. Сигурно непрекъснато ти се налага да се разправяш с такива хора. Но останалите от курса бяха свестни, така че наистина ми беше приятно да се запозная с тях. Нали се сещаш — така успях да разбера, че не съм само аз, че всички имаме едни и същи проблеми и сме там по една и съща причина. Курсът се водеше от трима преподаватели. И единият от тях беше Алан Конуей.
— Според мен той беше много добър. Караше страхотна кола — БМВ — и му бяха запазили една малка къща само за него. Всички останали бяхме настанени на едно и също място. Но въпреки това той не странеше от нас. Определено си разбираше от работата, а освен това беше изкарал сума ти пари от поредицата за Атикус Тип, разбира се. Аз прочетох някои от неговите книги, преди да отида на курса. Книгите ми харесаха и не бяха много различни от това, което се опитвах да направя и аз. През деня имаше лекции и упражнения. Всички се хранехме заедно — даже всички от групата трябваше да помагат в кухнята. А вечер имаше много алкохол, та да се отпуснем и да разговаряме спокойно. Това ми беше любимата част. Всички се чувствахме равни. И една вечер двамата с него се озовахме на четири очи, в едно закътано ъгълче, и аз му разказах за книгата, която пишех.
Ръцете му се свиха още по-силно в юмруци, когато стигна до неизбежната повратна точка от своя разказ.
— Ако ти дам ръкописа на моя роман, ще го прочетеш ли? — попита той.
Обикновено изпитвам ужас от този въпрос — но в този случай преклоних глава пред неизбежното.
— Искаш да ми кажеш, че Алан е откраднал идеите ти? — попитах го аз.
— Точно това искам да ти кажа, Сюзан. Точно това направи той.