Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
И като завършек той все пак пя. Изпя арията „Сбогом, живот“ от „Тоска“ без съпровод с все още стабилен глас. Флорентино Ариса се развълнува, но си позволи да му проличи само в потрепването на гласа, когато изказа благодарността си. Всичко, което бе правил и мислил в живота си, сега стигаше върха — така както го бе мислил, без никаква друга цел освен яростната му решимост да бъде жив и здрав в момента, когато вземе в ръце съдбата си в сянката на Фермина Даса.
На празненството, устроено му от Леона Касиани същата вечер, го придружаваше обаче не само споменът за Фермина Даса. Придружаваше го споменът за всички жени: и тези, които спяха в гробището, мислейки за него чрез розите, посадени от него на гробовете им, както и другите, които все още полагаха глава на същата възглавница, на която спеше съпругът с рога, позлатени от луната. И тъй като нямаше пито една от тях, той изпита желание да бъде е всички едновременно, както винаги когато биваше обзет от страх. Защото и в най-трудните си периоди, и в най-лошите моменти винаги бе поддържал някаква връзка, ако ще и съвсем слаба, с безчетните си любовници от всички тези години: винаги бе следял нишката на живота им.
Тази вечер си спомни за Росалба, най-отдавнашната от всички, тази, която отнесе трофея на девствеността му, а споменът за нея го измъчваше винаги, както още в първия ден. Стигаше само да затвори очи, за да я види в муселинената рокля и шапката с дълги копринени панделки как люлее клетката с бебето на борда на кораба. Няколко пъти през многобройните си години той се накапваше да тръгне да я търси, без да знае къде, без да знае презимето й, без дори да знае дали именно нея търси, но сигурен, че ще я намери където и да било сред гори от орхидеи. Обаче всеки път възникваше някаква пречка в последния момент или най-ненавременно му изменяше волята и пътуването се отлагаше, когато корабът вече вдигаше котва — а причината винаги имаше нещо общо с Фермина Даса.
Спомни си вдовицата на Назарет, единствената, с която оскверни майчината си къща на улица Вентанас, въпреки че не той, а Трансито Ариса я бе въвела. Към нея бе проявил най-голямо разбиране в сравнение с всяка друга, защото бе единствената, която излъчваше толкова нежност, че можеше да замести Фермина Даса въпреки цялата си непохватност в леглото. Но наклонностите й на скитаща котка, по-необуздаеми дори от силата на нежността й, осъдиха и двамата на невярност. Те успяха да останат спорадични любовници почти тридесет години благодарение на мускетарския си лозунг „Неверни, но не предатели“. Освен това тя бе единствената връзка, която Флорентино Ариса издаде. Когато научи, че е починала и ще бъде погребана на общински разноски, той пое разходите за своя сметка и бе единственият на погребението й.
Спомни си и за други вдовици, които беше обичал. За Пруденсия Питре, най-възрастната от живите, известна като Вдовицата на двамина, защото дважди бе овдовяла. И за другата Пруденсия, вдовицата на Ареляно, влюбена до уши — късаше му копчетата, за да го задържи още малко в къщата си, докато му ги зашие. Също и за Хосефа, вдовицата на Сунига, луда от любов по него — тя пък за малко не го лиши от мъжествеността му с една лозарска ножица, за да не принадлежи на никоя, макар че и неин нямаше да бъде.
Спомни си за Анхелес Алфаро, най-нежната и най-обичаната от всички — беше дошла в града за шест месеца да преподава лъкови инструменти в музикалното училище и прекарваше лунните нощи с него на терасата така, както майка я е родила, като свиреше най-прекрасните сюити от цялата музика на виолончелото си, чийто глас заприличваше на мъжки между златистите й бедра. Още в първата лунна нощ сърцата и на двамата щяха да се пръснат от любовта им на кръвожадни начинаещи. Но Анхелес Алфаро си отиде, така както дойде — с нежността си и с виолончелото си на грешница, — на един презокеански кораб под знамето на забравата и едничкото, което остана от нея на лунната тераса, беше помахването за сбогом с бялата кърпичка, прилична на самотна, тъжна гълъбица на хоризонта, също като в стиховете от литературните конкурси. С нея Флорентино Ариса научи нещо, измъчвало го неведнъж, без да знае защо: че можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя. Останал самотен сред навалицата на пристанището, във внезапен пристъп на гняв той си каза: „Сърцето има повече стаи и от публичен дом.“ Стоеше облян в сълзи от мъката на сбогуването. Но корабът още не беше изчезнал зад линията на хоризонта, и споменът за Фермина Даса отново завладя цялото пространство.