Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Този непоколебим човек беше млад и красив. При всеки по-силен тласък на множеството той тръсваше като някоя грива гъстата си коса, под която проблясваше мрачен и решителен поглед. След като оттласнеше с поглед и ръце множеството, той наново заставаше неподвижен, внимателен. Гъстата тълпа стотици пъти се опита да го свали долу, тъй като бе извънредно висок и не даваше възможност на никого да види какво става пред него. Той обаче стоеше непоклатим като канара.
От другия край на морето от хора един друг човек си пробиваше път с желязно упорство през гъстата тълпа. Него нищо не можа да го спре в неуморимото му провиране: нито ударите на онези, които оставаха отзаде му, нито псувните на тези, които задушаваше с блъскането си, нито пък ревовете на жените. В залата имаше извънредно много жени. На ударите той отговаряше с удари, на псувните — с поглед, пред който и най-храбрите се дръпваха, на ревовете — с безразличие, което много приличаше на презрение. Между другото той бе дребничък, ръцете му наподобяваха мотовилки. Най-сетне той стигна зад мощния човек, който, тъй да се каже, затваряше залата.
Лакътят му едва докосна ребрата на момъка, който стоеше пред него. Зачуденият здравеняк се обърна рязко и вдигна едната си ръка, готова да смаже странния пришълец. Благодарение на това движение двамата противници се озоваха лице в лице. И двамата почти моментално нададоха вик. Те се познаваха.
— Ах, гражданино Морис — рече дребничкият с тон, който издаваше голяма скръб, — пуснете ме да мина, моля ви се! Ако искате, после ме убийте!
Морис се разчувства от предаността, която излъчваше момъкът.
— Вие? — прошепна той. — Вие се решавате да се явите тук?
— Да, аз — отвърна дребничкият. — Но много се уморих… Морис мълчаливо го наблюдаваше.
— Ох, Боже мой! — възкликна момъкът. — Тя говори! Пуснете ме да я видя! Пуснете ме да я чуя!
Морис се поотстрани и момъкът мина отпреде му. Вече нищо не пречеше на онзи, който беше изтеглил толкова много, за да стигне дотук, да наблюдава малко по-спокойно. Сцената и по-скоро негодуванието, което предизвика тя сред тълпата, привлече вниманието и любопитството на съдиите.
Подсъдимата също погледна към тълпата и веднага съзря и позна Рицаря. Тръпки побиха кралицата в желязното й кресло при вида на този човек.
Разследването, което се водеше от председателя Арман, което се поддържаше от ФукеТренвил и се оспорваше от Шово-Лагорд, защитника на кралицата, трая толкова, колкото позволяваха силите на съдиите и на кралицата.
През цялото време Морис стоеше неподвижен на мястото си. Рицарят бе успял да се облегне на една колона, която в този момент имаше по-жив цвят, отколкото неговото лице.
Мръкна се. Няколкото свещи и кандила, запалени на масите на съдиите, осветяваха със зловеща светлина жената, която преди време бе тъй красива, че засенчваше блясъка на версайските тържества. Сега тя беше самичка и бе принудена да хвърля по някой и друг презрителен отговор на запитванията на председателя или от време на време да се навежда към ухото на защитника си, за да му прошепне някоя дума. Бялото й гладко чело не беше загубило нищо от гордостта си. Тя беше облечена в рокля на черни райета, която от деня на смъртта на краля за нищо на света не искаше да смени.
Съдиите се оттеглиха на съвещание, заседанието свърши.
— Не се ли отнесох твърде високомерно, господине? — попита кралицата своя защитник.
— О, госпожо — отвърна Шово-Лагард, — когато сте вие, вие всякога се отнасяте добре!
— Виждаш ли я каква е горделива! — извика една жена измежду зрителите, сякаш в отговор на въпроса на кралицата към защитника й.
Кралицата се обърна към тази жена.
— Да, да, да — рече жената, — казвам, че тази твоя гордост ще те съсипе!
Кралицата почервеня. Рицарят се обърна към жената, която бе произнесла тези думи, и тихо й възрази нещо. Накрая й рече:
— Недей да забравяш, че тя е била кралица! Морис стисна ръката на момъка.
— Слушайте, господине, имайте малко поне чувство за самосъхранение. Недейте да погубвате по този начин сам себе си!
— О, господин Морис — възрази Рицарят, — вие сте мъж и знаете много добре, че говорите на мъж. Вярвате ли, че ще я осъдят?
— Не само че вярвам — уверен съм! — отвърна Морис.
— Господи! — въздъхна момъкът. — Господи, тази жена!
— Не жена, а кралица — възрази Морис. — Нали сам вие казахте така преди малко.
Часът вече бе три и половина след полунощ. Тълпата по коридорите все повече оредяваше. Тук-там изгасваше по някое кандило, а на места хората стояха на съвсем тъмно. Тъмно беше и там, където стояха Рицарят и Морис.