Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Тревога! Тревога!
Часовият се беше опитал да го намуши с щика си, но кучетата го спасиха.
Хванаха единствено Женевиев, разследваха я и я затвориха.
XLIII
И да искаме, не можем да оставим забравено едно от главните лица в тази история. Онзи, който по време на описаните в предишните глави произшествия най-много от всички бе страдал, онзи, чиито страдания заслужават най-много симпатиите на читателя.
Слънцето ярко огряваше улица Моне. Пред вратите хората злословеха със същата веселост, с която биха злословили дори ако над Париж цели девет месеца не тегнеха кървави облаци.
Както беше обещал на Женевиев, Морис се завърна у дома си с кабриолет. Той даде поводите на коня на един хамалин, който се намери наблизо, и с весело сърце затича по стъпалата.
Животворно чувство е любовта. При всяка случка тя умее да съживява замрелите сърца, заселва пустините, дава на очите образа на любимия предмет, прави така, че гласът, който пее в душата на влюбения, събира в себе си цялата вселена, осветена от най-лъчезарната светлина на този свят. Това са надеждата и щастието. От друга страна, като чувство, в едно и също време излиятелно и егоистично, тя заслепява всекиго пред онова, което е за него любимият предмет.
Морис не забеляза бабите, които си приказваха пред портите, не чу и самите им приказки. Той виждаше единствено Женевиев, стягаща багажа за път, който щеше да ги направи тройно щастливи; чуваше единствено Женевиев, пееща разсеяно своята любима песен. Тази песен с трепет звучеше в ушите му. Той бе готов да се закълне, че долавя и най-тънките нюанси в гласа на любимата си.
Когато стигна до прага, Морис се спря. Вратата беше полуотворена. Тъй като Женевиев не беше небрежна, Морис се зачуди. Той огледа наоколо, за да види да не би тя да е някъде в коридора. Нямаше я. Той влезе, мина през кабинета, трапезарията, салона и спалнята. Нямаше я. Повика. Никой не отговори.
Официозът, както знае читателят, беше излязъл. Морис си помисли, че на Женевиев може би й е потрябвал канап, за да върже някой от вързопите, или пък е искала да приготви нещо за ядене за из път и е отишла да купи продукти, след като официозът отсъства. Тази постъпка му се видя крайно неблагоразумна, но въпреки това той не се изплаши особено. Но вече силно се безпокоеше.
Реши да почака. Заснова из стаята, като от време на време поглеждаше през прозореца към светлата улица. По някое време по стъпалата се чуха стъпки. Морис нададе ухо. Стъпките не бяха на Женевиев. Но въпреки това той се завтече към прага, където се сблъска с официоза. Официозът се връщаше в дома на господаря си със свойствената за всички слуги безгрижност.
— Сцевола! — извика Морис.
Официозът чак тогава вдигна глава.
— А! — рече той. — Вие ли сте?
— Да, аз съм! — рече Морис. — Но къде е гражданката?
— Гражданката ли? — попита Сцевола, силно зачуден.
— Разбира се, гражданката — търпеливо, все пак, каза Морис. — Долу няма ли я?
— Не.
— Тогава върни се и питай портиера, попитай съседите!
— Добре — рече Сцевола.
— По-бързо, по-бързо! — извика след него Морис. — Не виждаш ли, че вече се изприщих от притеснение?!
Морис изчака на стъпалата пет-шест минути. След като видя, че Сцевола няма да се върне много скоро, влезе в апартамента и започна наново да се взира през прозореца. Оттам той забеляза как Сцевола влиза и излиза от магазините наоколо, без да промени с нищо своето изражение. Когато официозът се върна, Морис с нетърпение го извика при себе си.
Сцевола влезе и с почуда се взря в притеснения си господар.
Морис му направи знак с ръка да се приближи.
„Невъзможно е да си е отишла“ — рече си Морис тихичко.
И се развика:
— Женевиев, Женевиев!
Никакъв отзив. Даже ехото се беше изгубило в запустялата стая.
— Е, успя ли да разбереш нещо? — обърна се Морис към Сцевола.
— Видял я е само портиерът.
— Да?
— Съседите нищо не знаят.
— Та казваш, само портиерът я е видял. Как е станало това?
— Видял я, когато е излязла.
— Нима тя е излязла?
— Види се, да.
— Сама ли? Не е възможно Женевиев да е излязла сама!
— Не е била сама, гражданино. Придружавал я е един,човек!
— Как? Един човек ли?!
— Така ми каза портиерът.
— Иди и кажи на портиера веднага да дойде тук! Искам да разбера кой е този човек!
Сцевола направи две стъпки към вратата и се обърна замислен.
— Чакай — рече той. — Чакай!
— Какво искаш? — изгуби търпение Морис. — Говори!
— Може това да е същият човек, който ме спря на пътя…
— Някой те е спирал на пътя? Теб?
— Да.
— Защо те спря?
— Да ми поиска ключа от ваше име.