Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Не го познаваш, Лорен — крещеше Морис, — ти не го познаваш! Този човек има нещо много зловещо в погледа си!
— Ти се лъжеш, приятелю — възрази Лорен. — На мен пък той ми се вижда добър човек. Може да си я е взел обратно, за да я жертва…
Тези думи засилиха гнева на Морйс.
— Ще я открия! — викаше той. — Ще я намеря! Или ако не, ще умра!
— О, разбира се, че ще я открием — рече Лорен. — Ти само се успокой малко! Слушай, Морис, добри ми Морис, вярвай ми, хората не знаят къде да търсят, когато не са помислили добре, преди да се захванат да търсят. Когато са развълнувани като теб, те търсят още по-зле…
— Сбогом, Лорен, сбогом!
— Защо сбогом?
— Отивам си!
— Ще ме изоставиш ли? — попита Лорен. — Защо?
— Защото това е моя работа, защото само аз трябва да рискувам живота си. Явно е, че за да спася живота на Женевиев, трябва да рискувам моя…
— Искаш да умреш?
— Ще рискувам всичко! Ще ида да намеря председателя на комитета за обществено спасение, ще говоря с Ебер, с Дантон, с Робеспиер, ще им изповядам всичко, само да ми я върнат!
— Добре — рече Лорен.
И без да прибави ни дума, стана, стегна пояса си, сложи и шапката си и също както бе сторил Морис, взе два пълни револвера и ги тури в джоба си.
— Сега да вървим — рече той просто.
— Но ти се компрометираш! — извика Морис.
— Е, и какво от това? Приятелю, когато свърши представлението, хората си излизат задружно…
— Къде ще отидем най-напред? — попита Морис.
— Нека потърсим първо на старото място — рече спокойно Лорен. — На старата уличка Сен Жак. След това ще се помъчим да срещнем по пътя си някъде Рицаря на Мезон-Руж. Където е той, там ще е и Димер. След това ще проверим из къщите на Вией-Кордери. Ти знаеш, че отново се гласят да преместят Мария Антоанета в Тампъл. Вярвай ми, тези хора ще се простят с надеждите си само в последния миг от своя живот!
— Да — потвърди Морис, — ти действително имаш право. Но все пак вярваш ли Рицарят на Мезон-Руж да е още в Париж?
— Ако не Рицарят, то поне Димер е все още в Париж.
— О, да, наистина — възкликна Морис, който вече беше дошъл на себе си. — Вероятно те отново са се събрали.
От тази минута двамата приятели започнаха да търсят, но напразно. Париж е голям град, а сянката му е плътна. Никоя бездна не е скривала по-добре тайната и злодеянието от Париж.
Повече от сто пъти Морис и Лорен минаха по площад Грев, повече от сто пъти минаха през развалините на самата къща, където беше живяла Женевиев — под надзора на Димер, надзор също като онзи, който някога жреците са упражнявали над някоя предназначена за жертвоприношение девица. От своя страна, обречена да бъде погубена, Женевиев като всяко великодушно същество бе приела да стане жертва и да умре най-бездушно. Тя се страхуваше от публичността, която Морис би дал на своето отмъщение. Страхуваше се не толкова за Димер, колкото за каузата на самата кралица. Междувременно, без нищо да съобщи на Лорен, Морис отиде да моли членовете на страшния комитет за обществено спасение. Лорен, без нищо да казва на Морис, свърши същото.
Поради тази причина ФукеТренвил начерта срещу имената им по един червен кръст и написа думата подозрителен. Това съедини двамата приятели още повече, без самите те да подозират бъдещата си обща съдба.
XLIV
На двадесет и третия ден от месеца, от година II на Единната и Неразделна Френска република, който по стар стил, както хората казваха тогава, отговаряше на 14 октомври 1793, любопитно множество още от сутринта нахлу в залата и трибуните, където ставаха революционните заседания.
Проходите на Консиержери бяха също така пълни с нетърпеливи зрители, които си предаваха един другиму страстите и шума, както вълните на морето си предават една на друга бученето и пяната. Въпреки цялото любопитство, обзело всеки зрител, а може би и тъкмо поради това любопитство всяка вълна от това море, от това разбунтувало се, притиснато между околните сгради море за късо време се връщаше на същото място, от което бе тръгнала. Най-добре наместилите се хора трябваше да сторят нещо в замяна, за да им простят другите тяхното щастие. Те разказваха на съседите си всичко онова, което чуваха и виждаха, а те пък го предаваха нататък.
Точно пред вратата на съда групичка хора, струпани буквално един върху друг, се караха за няколко сантиметра площ. Площта беше микроскопична, но и тя позволяваше на човек през рамене и глави да съзре едно кътче от залата и лицата на съдиите. За нещастие, проходът към залата почти изцяло беше зает от един-единствен човек, човек с мощни рамене, който с разтворените си ръце, опрени в стените, възпираше публиката и не й даваше възможност да нахлуе в залата.