Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Само това ли искате? — попита свещеникът, непреклонността на момъка го трогна.
— Нищо повече!
— Не кроите ли някакъв заговор за спасяване на кралицата?
— Никакъв заговор! Аз съм християнин, отче, и ако в сърцето ми има дори капчица лъжа, ако се надявам, че тя ще остане жива, ако работя за подобна цел по какъвто и да е начин, нека Бог ме накаже во веки веков!
— Не, не! Не мога да ви обещая нищо — каза свещеникът, който мислено предвиди за части от секундата опасностите от подобна неблагоразумна постъпка.
— Чуйте, отче — продължи Рицарят с болка в гласа, — досега ви говорих като покорно чадо, изразявах ви само християнски и милостиви чувства. От моята уста не излезе нито една горчива дума, нито една заплаха. А в същото време Главата ми ще се пръсне, отчаяние гризе сърцето ми, кръвта ми кипи и виждате: въоръжен съм, имам нож!
Момъкът извади от пазвата си дълъг тънък нож, който в треперещата му ръка хвърляше синкави отблясъци. Свещеникът бързо се отдръпна назад.
— Не бойте се — рече Рицарят със скръбна усмивка. — Друг да е на мое място, като разбере, че толкова строго пазите дадената дума, насила ще ви накара да се закълнете, че ще му свършите работата. Но аз — не, аз ви се молих и пак ще ви се помоля, моля ви с ръце на гърдите, моля ви се с чело о земята: дайте ми я да я видя за една минутка, а за ваше успокоение дръжте това!
Като извади някаква бележка от джоба си, Рицарят я подаде на абат Жирар. Абатът я разгъна и прочете:
„Аз, Рене, Рицар на Мезон-Руж, заявявам с клетва в Бога и честта си, че почтеният ефимерий на Свети Ландри по никой начин не се съгласяваше да ме въведе в Консиержери и че той се видя принуден да удовлетвори желанието ми само след като го заплаших.
В уверение на това се подписвам:
Рицар на Мезон-Руж“
— Добре — рече свещеникът, — но закълнете ми се още, че не ще сторите някоя глупост. Не е достатъчно моят живот да бъде осигурен. Аз нося отговорност и за вашия!
— О, не се грижете за това — възкликна Рицарят. — Съгласен ли сте?
— Трябва да се съглася, след като толкова настоявате — рече отчето. — Вие ще чакате долу и когато тя тръгне да излиза, тогава ще я видите.
Рицарят хвана ръката на стареца и я целуна със същото страхопочитание, със същата пламенност, както би целунал кръст.
„Ох — прошепна си той, — щом ще умре, то нека поне умре като кралица. Няма да позволя да я застигне ръката на палача!“
XLVI
Веднага щом получи съгласието на ефимерия от Свети Ландри, Рицарят на Мезон-Руж се шмугна в една врата, която водеше в банята на абата. Там той взе бръснач и махна от лицето си и брада, и мустаци. Едва тогава самият той можа да види собствената си бледост.
След това се върна при абата, пред когото се постара да се държи колкото може по-спокойно. Съвсем не мислеше за това, че като е без брада и мустаци, могат съвсем лесно да го познаят в Консиержери.
Тръгнаха. Вървеше след абата, при когото — докато той се бръснеше — бяха дошли двама чиновници да го придружат, и с онази дързост, която ликвидира винаги всякакво подозрение, мина през вратата с решетка за двора на Консиержери.
И той, и абат Жирар носеха черни граждански дрехи. Свещеническото облекло бе забранено.
В канцеларията на затвора имаше повече от петдесет души — чиновници, депутати, комисари, видни представители на комуната. Всички бяха дошли да видят кралицата, едни по служебни задължения, други просто от любопитство.
Сърцето тъй силно тупаше в гърдите на Рицаря, когато влизаха в помещението, че той изобщо не чу преговорите, които абатът поведе с жандармите.
На прага някакъв човек с ножици в едната ръка и с парче плат в другата се блъсна в Рицаря на Мезон-Руж.
Едва това привлече вниманието на Рицаря. Той се обърна и разбра, че пред него стои палачът.
— Какво искаш, гражданино? — попита Сансон. Рицарят се опита да прикрие обзелото го смущение.
— Аз ли? — рече той. — Ами не виждаш ли, че придружавам ефимерия на Свети Ландри, гражданино Сансон — каза Рицарят.
— А, така ли, добре, добре — рече палачът и отиде да даде наставления на своя помощник.
Рицарят на Мезон-Руж полека-лека проникна във вътрешността на затвора, докато най-сетне успя да стигне до отделението на двамата жандарми.
Горките хорица бяха много нажалени. Колкото и достолепно и горделиво да се беше отнасяла кралицата с другите, с тях тя се беше държала меко и благо. В момента те повече наподобяваха нейни слуги, отколкото стражници.
Оттам, където се намираше, Рицарят не можа да види нищо, завесата бе спусната. Бяха я повдигнали само колкото да мине свещеникът.