Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Кой ключ, нещастнико! Говори, говори!
— Ключа от апартамента.
— Ти си дал ключа от апартамента на съвсем чужд човек?! — онемя Морис и хвана официоза си за врата.
— Той не е чужд човек, гражданино, той е ваш приятел!
— Мой приятел? Това ще да е Лорен. Така, така, тя сигурно е излязла с Лорен.
Бледен, но усмихнат, Морис избърса потта от челото си.
— Не, не — отрече Сцевола. — Не беше господин Лорен. Нима аз не познавам господин Лорен…
— Тогава кой е този приятел?
— Същият онзи приятел, който един ден…
— Кога?
— Когато вие толкова много скърбяхте и той един ден ви изведе, и вие после се завърнахте тъй весел…
Сцевола бе забелязал всичките тези неща! Морис, силно изплашен, се втренчи в него. Тръпки го побиха от глава до пети.
След дълго мълчание, извика:
— Димер ли?
— Да, да, тъй ми се струва да го наричат, гражданино — отвърна официозът.
Морис политна и заднишком падна в едно кресло. Пред очите му заиграха тъмни кръгове:
— О, Боже мой, Боже мой!
Когато очите му се избистриха, успя да забележи букета, който Женевиев беше оставила. Той се хвърли нататък, взе букета, грабна го и го целуна. Чак тогава забеляза на какво място беше поставен.
— Не остава никакво съмнение — рече тихо. — Този букет е нейното последно сбогом!
Морис хвърли поглед из стаята. Едва сега забеляза, че сандъкът бе до половината пълен с багаж, че по диваните и в шкафа бяха останали още много неща за прибиране.
Не можеше да има никакво съмнение, че вещите, които се търкаляха най-безразборно из стаята, бяха паднали от ръцете на Женевиев при появата на Димер.
Всичко постепенно се изясняваше. Страшно жива, картината се изправи пред очите на Морис, между четирите стени, неми свидетелки на станалото във времето, в което Морис беше отсъствал от тук. А тук той бе преживял най-щастливите часове през живота си.
До тази минута беше стоял като смазан. Но пробуждането беше ужасно. Обзе го неописуем гняв.
Изправи се, затвори прозореца, взе от полицата два револвера, които беше напълнил за из път, разгледа кремъците им и в движение ги пъхна в джобовете си. След това се поспря, върна се, сложи в кесията си два фишека монети, които — пряко целия си патриотизъм — беше намерил за добре да запази в едно чекмедже. Сложи ръка на сабята си:
— Сцевола — каза, — струва ми се, че ти си ми предан. Цели петнадесет години си ял хляба на баща ми и моя.
— Да, гражданино — отвърна официозът, обладан от ужас при вида на своя господар, който с право минаваше за най-буен измежду своите другари. — Да, гражданино, какво ще ми заповядате?
— Слушай — рече Морис. — Ако онази госпожа, която живееше тук…
Морис спря. Гласът му трепереше тъй силно, че не можа да довърши.
— Ако тя дойде пак — продължи той, след като се съвзе, — приеми я. Заключи добре. Вземи тази пушка, седни при стълбата и, заклевам те в собствения ти живот, в душата ти, не пускай никого да влезе. Ако се появи някой и поиска да влезе при нея, защити я. Удряй! Убивай, убивай! И не се страхувай от нищо. Сцевола, аз ще поема всичко на свой гръб.
Буйността на момъка, голямото доверие, което му беше оказал, наелектризираха Сцевола.
— Не само че ще убивам — рече той, развълнуван до краен предел, — но ако се наложи, и сам ще се убия заради гражданката Женевиев!
— Благодаря — рече Морис. — Сега, слушай. Този дом ми опротивя. Докато тя не се върне, аз не мога да остана да живея тук. Ако тя се отърве, ако тя се завърне, сложи на прозореца японската ваза с цветята, които тя толкова много обичаше. Ако това стане денем, ти ще постъпиш така. Но ако се случи да се върне нощем, сложи фенер на прозореца. По този начин винаги, когато минавам пред къщата, ще знам как стои работата. Докато не видя ваза или фенер на прозореца, аз ще продължавам да търся навън.
— О, господине, бъдете благоразумен, бъдете благоразумен! — извика Сцевола.
Морис нито му отговори, нито пък го погледна. Той се спусна навън, сякаш беше с криле, слезе на улицата и се втурна към дома на Лорен.
Не може да се опишат с думи изстъплението, ядът и бесът на добрия поет, когато научи за произшествието.
— И така — рече той най-накрая, — ти не знаеш къде се намира тя?
— Изгубена е, изчезнала е! — стенеше Морис в отчаяние. — Той я е убил, Лорен, убил я е!
— О, не, друже мой — успокои го Лорен. — Не, добри ми Морис, той не я убил. Жена като Женевиев след толкова дни размишления не се убива. Не, ако е искал да я убие, щял е да го направи веднага. В знак на отмъщение щеше да остави тялото й в дома ти. Не, виждаш ли, той я е отвел със себе си, щастлив, че отново е намерил съкровището си.