Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— А вие — рече Рицарят, — вие, господине, който нямате сърце на тигър, какво търсите тук?
— Уви — рече Морис, — дошъл съм да видя какво е останало от една нещастна жена.
— Да, да — каза Рицарят, — онази, която мъжът й натика в затвора на кралицата, нали? Онази, която арестуваха пред мен…
— Женевиев?
— Да, Женевиев.
— И тъй — какво излиза… — въздъхна Морис. — Женевиев е арестувана, жертва на собствения си мъж, убита от Димер? О, Господи! Вече разбирам всичко. Рицарю, разкажете ми бавно и подробно как е станало всичко. Къде мога да я намеря? Рицарю, тази жена е моят живот, чувате ли?
— Да, видях я — отвърна мъжът. — Аз бях на същото място, когато я арестуваха. Бях отишъл да помогна на кралицата да избяга. Но плановете ни се объркаха.
— Не спасихте ли нея поне, не спасихте ли поне Женевиев, не успяхте ли да спасите поне сестра си?
— А можех ли? — въздъхна момъкът. — От нея ме отделяше желязна решетка. Ако и вие бяхте там! Ако и вие бяхте там, щяхме с общи усилия да разкъртим затворническата решетка и щяхме да освободим и двете жени!
— Женевиев, Женевиев — изпъшка Морис.
И като изгледа Рицаря с израз на неописуем гняв, той рече:
— А какво стана с Димер?
— Не знам — отвърна момъкът. — Той избяга от едно място, аз — от друго.
— Само да го срещна някъде!… — стисна зъби Морис.
— Да, разбирам — рече момъкът. — Но за Женевиев още е рано да се отчайвате. Докато тук, за кралицата… О, чуйте ме — рече момъкът. — Вие сте човек със сърце, вие сте човек с влияние, вие имате приятели… Моля ви, моля ви на колене, моля ви като Бог…
Морис втренчено гледаше мъжа пред себе си.
— Морис, помогнете ми да спася кралицата!
— Вие с ума си ли сте? — възкликна Морис.
— Морис, Женевиев ви моли чрез моя глас!
— О, не произнасяйте това име, господине! Кой знае дали и вие заедно с Димер не сте пожертвали заради собствените си планове тази клета жена…
— Господине! — изправи се гордо младежът. — Когато работя в интерес на някого, аз жертвам само себе си!
Вратата на стаята, където се съвещаваше съдът, се отвори. Морис тъкмо си беше отворил устата да заговори.
— Мълчете, господине! — рече Рицарят. — Мълчете, мълчете!
Съдиите влязоха.
Морис видя как ръката на Рицаря се разтрепери.
— О — рече Рицарят, — сърцето ми ще се пръсне!
— Кураж — пошепна Морис. — Иначе сте загубен! Вестта за появяването на съдиите се разнесе веднага. Тълпата наново се разшава към залата. Тук-там бяха запалени загасените вече кандила. Моментът бе най-тържественият!
Доведоха отново кралицата. Тя застана права, неподвижна, горда, с внимателни очи и стиснати устни.
Прочетоха присъдата. Присъдата бе смърт.
Тя изслуша председателя, без да смени цвета на лицето си, без да трепне, без дори с едно мускулче на лицето си да издаде вътрешното напрежение, в което се намираше в този миг.
После се обърна към Рицаря, отправи му дълъг красноречив поглед, сякаш за да поблагодари на този човек, който стоеше като олицетворение на предаността насреща й. После кралицата облегна ръка на лакътя на жандармерийския офицер, който предвождаше конвоя, и спокойно напусна съда.
От гърдите на Морис се изтръгна дълга въздишка.
Съзнанието му кой знае защо бе изпълнено с едно видение: вече понатежал, спокоен, щастлив, прегърнал с една ръка любимата си, се наслаждава на прекрасен излет. Женевиев гледа през далекогледна тръба красотите на Франция, в която няма вече революции, кланета…
„Слава Богу! — рече си Морис. — Кралицата не произнесе нито една дума, която да компрометира Женевиев. Това все пак е някаква надежда за мен…“
— Слава Богу! — прошепна си и Рицарят на Мезон-Руж. — Всичко се свърши, дойде вече краят на битката. Нямах повече сили да издържам по-нататък!…
— Кураж, господине! — рече Морис.
— Ще имам кураж — отговори Рицарят. — Ще имам кураж, господине!
След тези думи те се ръкуваха и си тръгнаха. Върнаха кралицата обратно в Консиержери. Когато влизаха в затвора, бе четири часът.
На минаване при Пон Ньоф Морис се срещна с Лорен.
— Стой тук — каза Лорен. — Не можеш да минеш!
— Защо?
— Първо, кажи ми къде ходиш?
— Отивам си вкъщи — отвърна Морис. — Мога да се прибера у дома — вече научих къде е тя.
— Това е хубаво — рече Лорен. — Но в дома си не бива да се прибираш!
— Защо смяташ така?
— Защото само преди два часа у вас са отишли жандарми да те арестуват.
— А! — възкликна Морис. — Толкова по-добре.
— Ти луд ли си!? — възкликна Лорен. — А Женевиев?
— Имаш право — замисли се Морис. — Ами къде да отидем?