Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— И таз хубава — рече Лорен. — У дома, разбира се.
— Но с това пък ти се компрометираш!
— Толкова по-добре. Хайде да тръгваме.
XLV
От съда кралицата беше откарана направо в Консиержери.
Когато я въведоха в стаята й, тя взе ножицата, отряза дългата си красива коса и след това загъна косите в хартия, отгоре на която написа: „Да се раздели между сина ми и дъщеря ми!“
След като свърши тази работа, кралицата, сломена от напрежението, легна и заспа. Процесът бе траял повече от осемнадесет часа.
В седем сутринта я събуди отмятането на завесата. В стаята й стоеше съвършено непознат за нея човек.
— Какво обичате? — попита тя.
Човекът приближи и след като се поклони толкова вежливо, колкото би се поклонил и ако тя не бе кралица, отвърна:
— Казвам се Сансон.
Кралицата настръхна и стана. Самото име бе по-красноречиво от всякакви обяснения.
— Много рано сте дошли, господине — рече тя. — Не можахте ли да дойдете малко по-късно?
— Не, госпожо — отвърна Сансон. — Имам заповед за сега. След като каза тези думи, той направи още една крачка напред.
В този миг всичко у този човек изглеждаше страшно.
— Да, разбирам — рече кралицата. — Вие вероятно искате да ме подстрижете.
— Не може без това, госпожо — отговори Сансон.
— Знаех това, господине — каза кралицата. — И ви освободих от този труд. Косата ми е там, на онази маса!
Сансон погледна нататък, накъдето беше посочила.
— Но — продължи кралицата — аз желая още тази вечер косата ми да бъде предадена на моите деца.
— Госпожо — погледна я Сансон, — това не е моя работа.
— Но аз мислех…
— Аз мога да разполагам — обясни палачът — само с вещите на… хората… дрехите, скъпоценностите им, и то само когато те официално ми ги подарят. И без това всичко се предава в Салпетриерата, като дарение за бедните болни. Така е постановил комитетът за обществено спасение.
— Но във всеки случай, господине — каза Мария Антоанета, — мога ли да се надявам все пак, че тази коса ще се предаде на децата ми?
Сансон не отговори.
— Аз ще се постарая да свърша тази работа — обади се Жилбер.
Кралицата хвърли поглед, пълен с безмерна признателност към жандарма.
— Дойдох — рече Сансон — да ви отрежа косата. Но след като сте свършили тази работа сама, сега, ако искате, мога да ви оставя за няколко минути сама…
— За това щях да ви помоля и аз, господине — рече кралицата. — Искам да се помоля.
Сансон се поклони и излезе.
Кралицата остана съвсем сама. Жилбер бе върнал главата си обратно зад завесата.
Докато кралицата се молеше на Господа, не по-малко страшна сцена се разиграваше в Сите, в притвора на черквичката Свети Ландри.
Свещеникът на тази енория току-що бе станал и старата слугиня приготвяше скромната му закуска, когато на вратата силно се почука.
Дори и при днешните свещеници непредвиденото посещение известява някакво извънредно произшествие, но в онова време подобни посещения бяха предвестник на по-страшни неща. В онова време свещеникът не е бил божи представител, за всичко той е бил длъжен да дава сметка на хората.
Всъщност абат Жирар бе от онези свещеници, които нямаха особени причини да се страхуват. Той се беше заклел в конституцията. Съвестта и честността бяха заговорили в него по-високо от честолюбието и религиозното упорство: абат Жирар допускаше възможността новото правителство да напредне и искрено съжаляваше за злоупотребите, които се вършеха в името на божествената власт. Той бе запазил своя Бог, а в същото време беше приел и братството, изповядвано от републиканския режим.
— Иди и виж, бабо Якинта — рече абатът. — Иди виж кой чука у нас тъй рано тази сутрин. Ако не става въпрос за изпълнение на някакъв неотложен обряд, кажи, че тази сутрин трябва да бъда в Консиержери и че тръгвам веднага!
Баба Якипта някога се наричаше баба Мадлен, но и тя беше приела срещу християнското си име названието на едно цвете, както и дядо Жирар бе приел да се нарича гражданин вместо отец.
Баба Якинта слезе по стъпалата в градинката и отвори вратата. Влезе един момък, твърде блед и развълнуван, но лицето му беше приятно и излъчваше доверие.
— Тук ли е отец Жирар? — попита момъкът.
Якинта забеляза дрипавите дрехи на младия мъж и нервното му треперене. Това я обезпокои.
— Гражданино, тук нямаме нито отец, нито абат — рече тя.
— Пардон, госпожо — рече момъкът, — аз исках да кажа „гражданин ефимерият“ от черквата Свети Ландри.
Въпреки патриотизма си Якинта остана много доволна от думата „госпожо“, която по онова време не се даваше дори на императриците.