Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
На вратата се похлопа повторно. Мардохей настръхна. И най-дребната непредвидена случка би могла да провали плана.
— Какво е това? — попита той без да ще.
— Нищо, нищо — успокои го Жилбер. — Писарят от военното министерство е дошъл да ни извести, че си тръгва.
— А, добре, добре — рече ключарят, без да се отмества от прозореца. — Лека нощ, лека нощ!
— Той ти говори нещо — рече Дюшен и се обърна към вратата. — Отговори му, че продължава да чука.
Чу се гласът на писаря.
— Гражданино, ела! Искам да ти кажа нещо! Колкото и да бе развълнуван гласът, ключарят го позна.
— Какво искаш, гражданино Дюран? — попита Жилбер.
— Имам да ти кажа две думи.
— Ще ми ги кажеш утре.
— Не, тази вечер — продължи гласът отвън. — Трябва да ти ги кажа веднага!
„Ох — въздъхна ключарят, — какво ще стане сега? Това е гласът на Димер!“
Звънлив и зловещ, гласът сякаш бе поел в себе си цялата тъмнина на коридора отвън.
Дюшен се обърна.
— Че да ида — рече Жилбер. — Щом толкова настоява… Той се запъти към вратата.
Ключарят се възползва от това, че вниманието на двамата жандарми бе изцяло погълнато от непредвидения случай, и се завтече към прозореца на кралицата.
— Свършихте ли вече? — шепнешком попита той.
— Повече от половината — отвърна кралицата.
— О, Боже мой, Боже мой! — прошепна той. — Побързайте, побързайте!
— Ей, гражданино Мардохей, къде си бе? — извика Дюшен.
— Ето ме — отвърна ключарят и пъргаво се завтече към прозореца на жандармите.
В същия миг страшен писък отекна между стените на затвора, после се чу страшно проклятие и звук на сабя, изтеглена от ножницата.
— Ах, кучи сине, ах! — викаше Жилбер. — Разбойнико мръсен!
Вратата се отвори и пред очите на ключаря се явиха две сенки, зад които се мярна жена. Тя тласкаше Дюшен настрани и в момента, когато се освободи от него, се втурна към помещението на кралицата. Без да го е еня за жената, Дюшен се притече на помощ на своя другар.
Ключарят скочи към прозореца на кралицата. Оттам той веднага видя, че жената, която влезе, бе коленичила пред Мария Антоанета и я молеше да си сменят дрехите.
Той се взря да разгледа тази жена и от него се изтръгна един вик, изпълнен с болка.
— Женевиев! — извика той. — Женевиев!
Кралицата беше изтървала пилата и стоеше като онемяла на средата на помещението.
Ключарят хвана с две ръце желязото отвън, напрегна се, колкото имаше сили, и се опита да изкърти пръта от гнездата. Но прътът не беше изпилен докрай и оказваше съпротива.
В това време Димер се бореше с Жилбер и Дюшен. Той беше сполучил да блъсне Жилбер вътре в помещението, но тъкмо когато се готвеше да влезе и той вътре, към него се спусна Дюшен, блъсна вратата и успя да го изтика навън.
Вратата не можеше да се затвори. В отчаянието си Димер бе задържал вътре ръката си, между вратата и стената. В нея бе ножът, който беше ударил металната плочка върху портупея на жандарма, плъзнал се бе надлъж по гърдите на Жилбер и бе разкъсал плътта му. Двамата жандарми с всичките сили блъскаха вратата и викаха за помощ.
Димер усещаше, че ще му строшат ръката. За да се отърве, той наблегна с рамо колкото можеше. С неимоверни мъки той успя да издърпа разкървавената си ръка. Вратата с трясък се затвори. Дюшен и Жилбер моментално заключиха отвътре.
По коридора се понесоха отсечени стъпки, после всичко утихна. Двамата жандарми първо се огледаха един друг, а след това започнаха да търсят наоколо. Те доловиха веднага шума, който издаваше лъжеключарят при опитите си да разкърти желязната решетка.
Жилбер се завтече към отделението на затворничката и видя коленичилата Женевиев. Тя все още молеше кралицата да си сменят дрехите.
Дюшен грабна пушката си и изтича към прозореца. Там той съзря един човек, който бясно разтърсваше решетката, за да я изкърти. Той се прицели.
— О, убий ме, убий ме! — извика човекът и Дюшен се смути.
Величествен в отчаянието си, мъжът изпъчи гърди пред жандарма.
— Рицарю! — извика кралицата. — Рицарю, моля ви, моля ви!
Като чу гласа на Мария Антоанета, Рицарят на Мезон-Руж падна на колене. Жандармът гръмна. Падането на колене спаси Рицаря, куршумът изсвистя над главата му.
На Женевиев й се стори, че брат й е мъртъв, и падна в несвяст на пода. Когато димът от изстрела се разсея напълно, в двора на женския затвор вече нямаше никого.
Десет минути по-късно тридесет войници под ръководството на двама комисари претърсиха и най-закътаните места в Консиержери.
Те не откриха никого. Писарят, спокоен и усмихнат, бе минал покрай Ришар.
Колкото до ключаря, той беше избягал, без да престане да вика: