Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Нищо не бива и няма да се случи на Никола или на Арейна, Сюан! Ако сега одобря убийството им за това, което знаят, коя е следващата? Романда и Лелейн, затова, че не са съгласни с мен ли? Докъде ще стигнем така? — В известен смисъл беше отвратена от самата себе си. Преди време дори нямаше да разбере какво точно има предвид Сюан. Винаги беше по-добре да знаеш, отколкото да стоиш в неведение, но понякога незнанието беше много по-удобно. Тя смуши Дайшар и добави: — Няма да позволя един победен ден да ми се развали с приказки за убийства. Миреле дори не беше началото, Сюан. Тази сутрин Фаолайн и Теодрин ме чакаха и…
Вестта не облекчи тревогата на Сюан за Никола и Арейна, но намеренията на Егвийн видимо запалиха искрица в очите й и предизвикаха одобрителна усмивка на устните й. Докато стигнат, тя вече гореше от нетърпение да се залови със следващата си задача. Която се изразяваше в това да извести Шериам и останалите приятелки на Миреле, че ги очакват в кабинета на Амирлин по обед. При това дори можеше да ги увери съвсем искрено, че от тях няма да се иска нищо, което други Сестри да не са правили досега.
Самата Егвийн не бе чак толкова обнадеждена. Убийства тя не можеше да окуражи, но Никола и Арейна трябваше да се държат под око. „Дали изобщо някога ще стигна място, където трудностите да не никнат като гъби?“ — зачуди се тя. Някъде, където усещането за победа нямаше да се засенчва от заплахата за нова опасност.
Върху писалищната й маса в шатрата бяха сложени два сгънати листа пергамент, всеки подпечатан с восък, върху който се четяха думите: „Запечатан за Пламъка“. Разчупването на такъв печат бе равносилно на оскърбление лично към Амирлин. Съжали, че трябваше да ги разчупи. Изобщо не се съмняваше кой й е писал. И се оказа права.
Романда предлагаше — „настояваше“ бе по-уместната дума — Амирлин да издаде едикт, „подпечатан до Съвета“, който да бъде възвестен само на Заседателките. Всички Сестри трябвало да бъдат привикани една по една и всяка, която откажела, да бъде заслонена и задържана под стража като заподозряна в членство в Черната Аджа. За какво точно трябваше да бъдат привикани оставаше неясно. Тонът на посланието на Лелейн пък беше пропит с типичното за тази жена отношение — отношение на майка, вразумяваща неразумната си дъщеря. Едиктът, който тя пък искаше да се издаде, трябваше да бъде „подпечатан до Кръга“, тоест всяка Сестра можеше и дори трябваше да научи за него. Всякакво споменаване за Черната Аджа трябвало да бъде забранено като подстрекателство към раздор — сериозно обвинение според закона на Кулата и заслужаващо тежки наказания.
Егвийн се смъкна със стон на походния си стол и естествено, крачетата му се разместиха и тя едва не се стовари на земята. Можеше да отложи разговора с тези жени, но те щяха да продължат да и досаждат с идиотщините си. И рано или късно една от тях щеше да внесе „скромното“ си предложение в Съвета и щеше да вкара лисицата в кокошарника. Слепи ли бяха? Подстрекателство към раздор? Та така Лелейн щеше да убеди всяка Сестра, че не само съществува Черна Аджа, но и че самата Егвийн е част от нея. Веднага след това щеше да последва масово бягство към Тар Валон и Елайда. Докато Романда просто щеше да предизвика брожение. В тайните хроники се споменаваше за шест такива. Половин дузина за повече от три хиляди години можеше и да не са чак толкова много, но всяко беше свършвало с оставката на Амирлин, както и на целия Съвет. Лелейн знаеше това, както и Романда. Лелейн беше Заседателка от четиридесет години, с достъп до всички скрити хроники. А преди да се оттегли и да се усамоти далече от Тар Валон, обичайно за много Сестри в напреднала възраст, Романда беше държала място в Съвета от името на Жълтите толкова дълго, че според някои беше притежавала почти толкова власт, колкото Амирлин. Това, че беше избрана отново в Съвета, беше почти нечувано, но Романда не беше от тези, които ще изпуснат властта от ръцете си.
Не, не бяха слепи, просто бяха изплашени. Всички бяха изплашени, включително и самата тя, а дори Айез Седай губеха способността си да мислят трезво, когато се изплашат. Дощя й се да смачка листовете и да ги стъпче. Главата й наистина щеше да се пръсне.
— Може ли да вляза, майко? — Халима Саранов люшна бедра и се шмугна в шатрата, без да дочака отговор. Походката на Халима винаги привличаше мъжкия поглед, независимо дали мъжът беше още голобрадо момче, или му оставаха два дни до гроба, но пък тя и с вълнен ямурлук с гугла да се загърнеше, мъжете пак щяха да зяпат по нея. Дългата й черна коса, лъскава, сякаш всеки ден я миеше в бистра вода, ограждаше лице, пред което не можеха да устоят ничии мъжки очи. — Делана Седай каза, че може да пожелаете да видите това. Внася го пред Съвета днес.