Талисманите на Шанара

— Ако сме близки, ако ти не си мой враг, ще ме пуснеш да си вървя — настояваше той.

— О не, този път — не — едрият мъж поклати глава и някаква усмивка потрепна в ъгълчетата на устните му. — Веднъж вече постъпих така и ти едва не се остави да бъдеш унищожен. Втори път няма да сглупя. Този път ще постъпим както искам аз. Ще беседваме, ще посетим някои места, ще опознаем и проумеем нещата и се надявам да се разберем. Подир туй можеш да си ходиш.

Пар гневно поклати глава.

— Не искам нито да говоря, нито да посещавам някого, нито нищо. Няма за какво да си говорим — погледна го той яростно. — Ако се опиташ да ме задържаш, ще използвам песента-заклинание.

Ример Дал кимна.

— Хайде, използвай я — зачака той. — Но помни какво ти причинява магията.

Променя ме, помисли си Пар, съзнавайки колко основателно е това предупреждение. Всеки път, когато я използвам, тя все повече ме променя. Всеки път все повече губя власт над нея. Опитвам се да предотвратя това, но изглежда не мога. Не зная какви ще бъдат последиците, но явно няма да са много приятни.

— Аз не съм Шадуин — глухо каза Пар.

Очите на Ример Дал бяха безизразни и неотклонни.

— Това са само думи.

— Не ме интересува. Не съм Шадуин.

Главният преследвач стана и отиде до прозореца. Загледа се в нощта, объркан и потънал в себе си.

— На времето се измъчвах от разминаването между собствената ми същност и онова, за което ме вземаха — каза той. — Гледах на себе си като на странно, смахнато отклонение. Но разбрах, че не съм прав. Разбрах, че няма значение какво хората мислят за мене, а какво мисля самият аз. Ако бях позволил мнението на хората да ми влияе, щях да се превърна в това, което те искат да бъда.

Той се обърна към Пар.

— Шадуините биват унищожавани без никаква причина. Нас ни обвиняват без да има защо. Ние притежаваме магия, която може да бъде полезна по много начини, но не ни се позволява да я използваме. Отговори си, Пар — нима твоето положение е много по-различно?

Пар изведнъж се почувства изтощен, смазан от това, което беше му се случило. Не можеше да го разбере. Ример Дал бе спокоен, уравновесен и непоклатим. Аргументите му бяха убедителни. Пар не можеше да си спомни в какво Главният преследвач беше излъгал. Не можеше да се съсредоточи и да разбере какво зло беше извършил Ример Дал. Винаги бе гледал на него като на враг — Аланон и Коглин също твърдяха това — но с какво можеше да бъде доказано? Къде, между другото, бяха Друидът и старецът? Къде ли бяха всички, които биха могли да му помогнат?

Споменът за съня не му даваше мира. Доколко в този сън имаше някаква истина?

Обърна се към леглото и седна отново. Всичко бе тръгнало наопаки от момента, в който прие поръката на Аланон да намери Меча на Шанара. Оказа се, че дори самият Меч не му е от полза. Беше се оказал сам, изоставен и безпомощен. Не знаеше какво да прави.

— Защо не поспиш още — тихо му предложи Ример Дал. Той вече се оттегляше към вратата. — След малко ще ти изпратя храна и нещо за пиене. Можем да поговорим и по-късно.