Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Малката долина създаваше чувство на уют и задушевност, неприсъщи за пущинаците наоколо и Брин се улови, че мисли за Шейдската долина. Звуците на живот — цвърченето на насекомите, лекото прошумоляване, внезапно и плахо, на движещи се сред дърветата животинки, свежият мирис на есенна гора — всичко й напомняше за останалото далеч зад нея селце на Южната земя. Нямаше я Рапахаладран, но имаше множество поточета, които лъкатушеха лениво край пътя им. Девойката от Вейл дишаше дълбоко. Сега разбираше защо старецът Коглайн беше избрал долината за свой дом.
Пътниците навлязоха дълбоко в гората, а времето се изнизваше бавно. От време на време зърваха Хартстоун през тъмната паяжина от клони. Величествената му сянка се открояваше плътно на синьото небе и те се насочваха към нея. Вървяха без да разговарят, съсредоточени в пътеката пред тях. Наслаждаваха се на звуците и гледката около тях.
Роун Лий стисна предупредително ръката на Брин, спря и се ослуша.
— Чу ли нещо? — попита накрая тихо той.
Брин кимна утвърдително. Беше глас — тънък, много тих, но определено човешки. Почакаха малко. Ослушваха се за посоката, от която идваше. Накрая се насочиха към него. За миг гласът изчезна. После пак го чуха — по-силно. Звучеше ядосано. Човекът, който говореше, беше точно пред тях.
— Я по-добре се покажи, и то веднага! — Гласът беше креслив и пронизителен. — Нямам време за игрички!
Последва сумтене и тихи ругатни. Девойката от Вейл и планинецът се спогледаха озадачени.
— Излез, излез, излез! — изкрещя остро гласът и после се снижи в гневно мърморене. — Ама и аз защо ли не те оставих там в блатото… да благодариш на това мое добро сърце, пусто да опустее…
Последваха още ругатни. После до ушите им долетя шумолене в храстите.
— Много добре знаеш, че и аз си имам номерца, нали? Имам прах. С него мога да изрина земята под краката ти. Имам и магия, с която мога да те навържа на възли! Това ти е добре известно, нали? Ти… Я да видим как ще се изкачиш по въже! Я да те видя как ще направиш това! Ти изобщо способен ли си да правиш нещо друго, освен да ме дразниш? Ама и аз пък, защо ли не те оставя тук сам? Какво ще кажеш, а? Тогава едва ли ще се мислиш за толкова хитър, кълна се! Я веднага се покажи!
Брин и Роун минаха през дърветата и храстите, които им пречеха да видят кой говореше и се озоваха в края на малка поляна с широко езеро в средата. Пред тях един старец пълзеше на четири крака и търсеше нещо. Когато чу приближаващите стъпки, той се изправи.
— Аха! Значи си решил да…! — Спря на средата на изречението като ги видя. — А вие пък кои сте? Всъщност това изобщо не ме интересува. Ама хич не ми пука. Просто се разкарайте веднага там, откъдето сте дошли.
Обърна им демонстративно гръб и продължи да пълзи в края на гората. Хилавата му ръка опипваше земята вляво и вдясно, тялото му — прекършено като суха клонка. Огромни кичури бяла коса и брада се спускаха около раменете му, а зелените му дрехи и късо наметало бяха избелели и износени. Двойката от Вейл и планинецът го изгледаха изумени. После се спогледаха.
— Наистина странно — разгневи се старецът, като изливаше яростта си върху безмълвните дървета. После се огледа и видя, че двамата не си бяха тръгнали. — Ама вие какво още чакате? Разкарайте се оттук! Това е моята къща и аз не съм ви канил! Хайде, марш, марш!
— Тук ли живееш? — попита Роун и се огледа наоколо.
Старецът така го погледна, сякаш виждаше пред себе си кръгъл идиот:
— Абе ти глух ли си? Не чу ли какво ти казах. Какво друго бих могъл да правя тук по това време?
— Не знам — призна планинецът.
— В този час на деня човек трябва да си е у дома! — продължи да го нахоква другият. — Интересно какво правите вие тук? Нямате ли си собствени домове?
— Идваме чак от Шейдската долина в Южната земя — опита се да обясни Брин, но старецът така я изгледа, сякаш беше празно пространство. — Тя се намира под Езерото на дъгата, на няколко дни път от тук. — Изражението на лицето му изобщо не се промени. — Както и да е, дойдохме тук, защото търсим един човек…