Нож от блянове

Късметът му си беше наред, силен като всякога. Яркочервените зарове се търкаляха по масата, подскачаха по масата, отскачаха от купчината заложени монети и все се спираха на четиринайсет бели точки. Правеше 14 по всякакви възможни начини. Макар и с една монета залог, среброто пред него порасна до доста прилична сума. Половината хора в гостилницата се насъбраха около масата им да гледат. Той се усмихна на Тюон, а тя леко му кимна. Липсвало му беше това, заровете в гостилница, парата на масата и да се чудиш докога ли ще ти се задържи късметът. Идеше му да се разсмее от радост.

Докато разбъркваше заровете в чашата за пореден път, тарабонката за миг го погледна. Изобщо не изглеждаше пияна. На Мат изведнъж му се отщя да се смее. Лицето й отново се отпусна и очите й се замъглиха, но в този кратък миг го пронизаха като две шила. Много повече държеше на вино, отколкото бе предположил. Камрин и Костел май нямаше да могат дай пробутат калпава стока на най-високи цени, или каквато там хитрина й гласяха. Това, което го притесняваше повече, обаче, бе, че жената го подозира. Като си помислиш, самата тя не беше рискувала и с една монета срещу него. Двамата алтарци му се Мръщеха, но само както хората се мръщят, когато не им върви. Виж, тя мислеше, че ги мами по някакъв начин. Нищо, че използваше техните зарове или по-вероятно — на гостилницата; обвинение в измама можеше да ти донесе пердах дори и в една търговска гостилница. При такова обвинение хората рядко чакаха доказателства.

— Последно хвърляне и мисля да приключа — заяви той. — Госпожо Хейлин? — Ханджийката беше между зрителите. Мат й подаде шепа от натрупаните сребърници. — Да отпразнуваме късмета ми, почерпете всички с това, което им се пие.

Това предизвика одобрително мърморене, а неколцина зад него го потупаха по гърба. Човек като ти пие виното, по-трудно ще повярва, че си го платил с пари от измама. Или поне можеха да се поколебаят достатъчно, за да има време да се измъкне с Тюон.

— Не може да му върви така непрекъснато — измърмори Камрин и прокара ръка по косата, каквато нямаше. — Какво ще кажеш, Костел? Да вдигнем? — Вдигна с два пръста една златна корона от купчината пред себе си и я хлъзна на масата до сребърната марка на Мат. — Като ще е последно хвърляне, ще заложа сериозно. След толкова сполука трябва да му дойде и лош късмет.

Костел се поколеба, потърка замислено тройната си гуша, после кимна и също заложи жълтица.

Мат въздъхна. Можеше да откаже залога, но ако сега се измъкнеше, като нищо щеше да предизвика обвинението на госпожа Алстейнг. Както и ако спечелеше това хвърляне. Избута с неохота купчина сребърници, равни на залога им, и пред него останаха само два. Разтърси много силно чашата и заровете се завъртяха по масата. Не очакваше това да промени нещо, само даде воля на чувствата си.

Червените зарове се запремятаха, чукнаха се в отрупаните монети и отскочиха, завъртяха се и спряха. Всеки — с една бяла точица. „Очите на Тъмния“.