Нож от блянове

Тя изсъска като побесняла котка, хвърли се към него и засече и замушка дивашки. Той само се отдръпваше, за да я отбегне. И изведнъж ботушът му се хлъзна в локва кръв, той залитна… и разбра, че ще умре.

Внезапно Тюон се озова до него, лявата й ръка стисна китката на жената — не ръката с ножа, за жалост — изви я и момичето се преви. И тогава вече нямаше значение в коя ръка беше ножът, защото Тюон замахна с дясната си ръка и я удари в гърлото толкова силно, че хрущялът изпука. Момичето се свлече на колене и захриптя.

— Казах ти да бягаш — рече Мат, без да е сигурен към коя се обръща.

— Остави се да те убие, Играчко — изръмжа му Тюон. — Защо?

— Дал съм си дума никога вече да не убивам жена — отвърна той уморено. Кръвта му започваше да изстива и, Светлина, как болеше! — Май си го съсипах това палто. — Опипа подгизналата си от кръв лява ръка и изохка. Кога го бяха пернали така?

Погледът на Тюон сякаш се вряза в черепа му и тя кимна, все едно бе стигнала до някакъв извод.

Том и Селусия стояха малко по-нататък по улицата, пред причината, поради която Тюон все още беше тук — шест-седем трупа, проснати на калдъръма. Том държеше два ножа, но се бе оставил на Селу-сия да огледа раната на ребрата му. Странно — ако се съдеше по тъмните лъскави петна по палтото му, като че ли бе получил по-малко рани от Мат. Мат се зачуди дали Тюон не се е включила и там, но не видя кръв по нея. Селусия имаше гадна рана на лявата ръка, точно под рамото, но тя явно не й пречеше.

— Стар съм вече — каза изведнъж Том. — Понякога си въобразявам, че виждам неща, които не могат да бъдат, но за щастие винаги ги забравям.

Селусия го погледна хладно. Можеше и да е слугиня, но кръвта явно изобщо не я притесняваше.

— И какво ще се опиташ да забравиш?

— Не помня вече.

Селусия кимна и продължи огледа.

Мат поклати глава. Понякога не беше съвсем сигурен дали е с всичкия си. То и на Селусия май от време на време не й стигаше умът.

— Тази няма да доживее за разпит — каза Тюон и погледна намръщено давещата се в краката й жена. — А и да успее, няма да може да говори. — Наведе се плавно, вдигна ножа й и го заби рязко под гръдната кост. Хрипливата битка за въздух стихна. Помътените очи зяпнаха към тясната ивица небе. — Не заслужаваше милост, но не виждам смисъл да страда ненужно. Аз спечелих, Играчко.

— Ти си спечелила? За какво ми говориш?

— Ти каза името ми, преди аз да кажа твоето. Така че спечелих.

Мат чак подсвирна. Всеки път щом си помислеше колко е твърда, намираше начин да му покаже, че не знае и половината. Ако се окажеше, че някой е надничал през прозореца, тази забивка можеше да повдигне въпроси пред тукашния съдия, сигурно пред самия лорд Натин. Но доколкото виждаше, зад никой прозорец не се мяркаха лица. Хората отбягваха да се забъркват в такива неща, ако могат. Друг въпрос беше дали някой все пак не е отишъл при стражата на лорд Натин. Е, нямаше какво да се бои от Натин или от съдията. Двама мъже, придружаващи две жени, не решават да нападнат над десет души с мечове. А и тези типове, както и нещастната млада жена, сигурно бяха добре известни на стражата.