Нож от блянове

Тюон го изгледа безизразно, докато избутваше настрана празната халба. После, без да откъсва очи от него, зашава с пръстите на лявата си ръка над рамото си и Селусия плесна силно с ръце. Неколцина от посетителите ги изгледаха изненадано.

— Ти се нарече комарджия — каза Тюон. — А господин Мерилин каза, че си човекът с най-голям късмет на света.

Джера притича и Селусия й връчи празната халба.

— Още една. Бързо — нареди тя, но с добродушен тон. Все пак успя да съхрани царствената си осанка. Джера приклекна припряно и хукна, все едно че я е викнала ханджийката.

— Имам късмет понякога — отвърна Мат предпазливо.

— Да видим дали го имаш и днес, Играчко. — Тюон погледна към масата, където дрънчаха зарове.

Мат не виждаше как това може да навреди. Със сигурност щеше Да спечели повече, отколкото щеше да загуби, но едва ли някой от търговците щеше да извади нож, колкото и да му проработеше късметът. Не беше забелязал някой да носи от ония дълги ножове, които всички носеха по на юг. Така че стана и подаде ръка на Тюон, а тя леко го прегърна през кръста. Селусия си остави виното на масата и тръгна плътно до господарката си.

Двама от алтарците, единият длъгнест и плешив, ако не се броеше тъмният пояс коса около темето, а другият със закръглено лице над тройна брадичка, се навъсиха, щом ги попита може ли непознат да се включи в играта, а третият — побелял набит тип с увиснала долна уста — се вкочани като колец на ограда. Тарабонката не се оказа толкова недружелюбна.

— О, да, о, да. Защо не? — Лицето й беше зачервено, а усмивката, с която го погледна, бе някак отпусната. Явно беше от тия, дето не държат много на вино. Мъжете пък, изглежда, държаха да й пазят настроението добро, защото навъсените физиономии изчезнаха, макар че лицето на побелелия си остана вдървено. Мат взе два стола от съседната маса — за себе си и за Тюон. Селусия предпочете да остане права зад Тюон, и толкова по-добре. Шестима души около масата бяха предостатъчно.

Джера дойде при тях, поднесе халба на Тюон с две ръце и промърмори: „Милейди“, а друга слугиня, побеляла и едра почти колкото госпожа Хейлин, смени каната с вино на масата на комарджиите. Усмихнат, плешивият напълни чашата на тарабонката до ръба. Искаха я щастлива и пияна. Тя пресуши половината чаша и със смях отри деликатно устни с кърпичка, обшита с дантела. Успя да я напъха обратно в ръкава си едва на втория опит. Сделката, която щеше да сключи днес, нямаше да е най-добрата.

Мат погледа малко и скоро разбра каква е играта. Не се играеше с два, а с четири зара, но несъмнено бе разновидност на „Пипи“, или „Повторка“, игра, популярна отпреди хиляда години, още преди възхода на Артур Ястребовото крило. Пред всеки от играчите имаше купчинка сребърници, омешани с жълтици, и той постави в средата сребърна марка, за да купи заровете, докато дебелият събираше печалбата си от последното хвърляне. Не очакваше неприятности от търговци, но неприятността бе по-малко възможна, ако загубеха сребро вместо злато.