Нож от блянове

Той се пресегна в ума си да подири вълци, но не намери. Не беше изненадващо. Вълците се държаха настрана от толкова много хора, от толкова питомно. Вятърът се поусили и Перин придърпа наметалото си. Колкото и да му се налагаше да се покаже, то си беше от проста кафява вълна. Единственото копринено наметало, което имаше, бе обшито с кожа и беше твърде топло за такъв ден. Е, зеленото му копринено палто със сребърното везмо трябваше да свърши работа. Както и токата на наметалото, с двете вълчи глави от сребро и злато. Дар от Файле. Винаги му се беше струвала прекалено натруфена, но тази заран си я беше изровил от раклата — за да украси малко простото наметало.

Изненада бяха становете на Калайджиите, пръснати около градчето. Според Илиас Калайджиите винаги вдигаха веселба, щом два кервана се срещнеха, а съберяха ли се три, това водеше до празненства дни наред, но по-големи събирания се случваха рядко, освен лете по Слънцеднева, когато се събираха на определени места. Почти съжали, че не бе взел Ейрам въпреки риска Масема да научи твърде много. Сигурно ако прекараше малко повече време сред своите, Ейрам можеше да реши да остави меча си. Това бе най-доброто решение, което Перин можеше да измисли за един толкова трънлив проблем, макар че едва ли щеше да се получи. Ейрам си обичаше меча, може би дори прекалено. Обаче и да го отпъди не можеше. Той все едно че сам беше сложил меча в ръката на Ейрам и Ейрам и мечът вече бяха негова отговорност. Светлината само знаеше в какво щеше да се превърне този човек, ако наистина минеше на страната на Масема.

— Гледате Туатан и се мръщите, милорд — каза генерал Кирган. — Имали ли сте проблеми с тях в земите си? Ние нямаме такива като тях у дома, но доколкото знам, единствената неприятност, свързана с тях, е, че местните се опитват да ги пъдят. Явно се славят като големи крадци.

Кирган и Мишима днес бяха със сини наметала, обшити с червено и жълто, и червени палта със сини маншети и ревери, с жълто по ръбовете. Трите малки отвесни сини черти с форма на тънки пискюл-чета на сеанчански шлем на лявата гръд на палтото на Кирган указваха ранга й, както и двете на Мишима. Дузината войници след тях обаче си бяха в нашарените брони и яркоцветните шлемове — и носеха увенчаните със стомана пики под един и същи ъгъл, както винаги. Приятелите на Файле, които яздеха след сеанчанците, също дванайсет на брой, бяха впечатляващо зрелище: с тайренски палта с издути сатенени ръкави и с тъмни кайриенски палта, нашарени напряко през гърдите с цветовете на Дома — но въпреки мечовете си изглеждаха по-малко опасни от войниците и като че ли го знаеха. Щом лъхнеше по-силно вятърът отзад, носеше нотка на раздразнение и Перин се съмняваше, че иде от сеанчанците. Миризмата на войниците бе спокойна, изчакваща, като на вълци, които знаят, че скоро зъбите им ще им Потрябват — ала не сега. Още не.