20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Херцог дьо Грамон поиска с поглед позволение от принца и излезе.
Принцът го изпрати с очи и погледът му се прикова във вратата; никой не смееше дума да продума от страх да не прекъсне мисълта му.
Изведнъж се чу глух шум; принцът стана бързо и протегна ръка към тая страна, откъдето идваше шумът. Тоя шум му беше добре познат — бумтенето на топ.
Всички станаха.
В тая минута вратата се отвори.
— Ваше височество — каза маршал дьо Грамон със светнало от радост лице, — ще позволи ли ваша светлост на сина ми, граф дьо Гиш, и на спътника му, виконт дьо Бражелон, да му донесат известия за неприятеля, когото търсим и когото те са намерили вече?
— Как така дали позволявам! — живо извика принЦът. — Не само позволявам, но дори желая това. Нека влязат.
Маршалът въведе двамата младежи, които се намериха пред принца,-
говорете, господа — каза принцът, като ги поздрави говорете най-напред, а после ще си разменим обичайните поздравления. Сега най-важното за нас
всички е да знаем къде е неприятелят и какво прави. естествено, трябваше да говори граф дьо Гиш; той е не само по-възрастният от двамата младежи, но
и бе представен на принца от баща си. При това познаваше отдавна принца, а Раул го виждаше за първи път.
Той разказа какво са видели от странноприемницата в Мазенгарб.
През това време Раул гледаше младия пълководец, тъй прочут вече от битките при Рокроа, Фрибург и Нордлингсн.
Луи дьо Бурбон, принц дьо Коттде, когото след смъртта на баща му Анри дьо Бурбон наричаха за по-късо и по тогавашния обичай „господин принца“, беше млад човек, едва на двадесет и шест-двадесет и седем години, с орлов поглед, с извит нос, с дълга виеща се коса, със среден ръст, но строен и притежаваше всички качества на велик воин, тоест верен поглед, решителност и баснословна смелост; това не му пречеше да бъде едновременно елегантен и остроумен човек, така че освен революцията, извършена от него във войната чрез новите му схващания, той извърши също така революция в Париж сред придворните младежи, на които беше естествен водач и които, в противоположност на франтовете от стария двор, взели за образци Басомпиер, Белгар и херцог д’Ангулем, бяха наричани младите франтове.
От първите думи на граф дьо Гиш и по посоката, откъдето долетя топовният гърмеж, принцът разбра всичко. Неприятелят е минал навярно Лис при Сен Венап и отиваше към Ланс, като се готвеше сигурно да завладее тоя град и да откъсне френската армия от Фракция. Топовете, гърмът на които се чуваше от време на време по-силно от другите гърмежи, бяха оръдия от голям калибър, отговарящи на испанските и лотарингските топове.
Но колко големи бяха неприятелските сили? Дали това беше един корпус, който имаше за цел да извърши проста диверсия? Или беше цялата армия?
Това беше последният въпрос на принца, на който дьо Гиш не можа да отговори.
А тоя въпрос беше най-важният, на него именно принцът желаеше най-много да получи точен, определен, положителен отговор.
Тогава Раул надви съвсем естествената си плахост, която неволно го беше обзела в присъствието на принца, приближи се до него и каза:
— Ваше височество ще ми позволи ли да кажа по тоя повод няколко думи, които може би ще го изведат от затруднението?
Принцът се обърна и с един само поглед обхвана младежа от главата до краката; той се усмихна, като видя пред себе си едва петнадесетгодишно момче.
— Без съмнение, господине, говорете — каза той, като смекчи резкия си и натъртен глас, сякаш се обръщаше към жена.
— Ваше височество би могъл да разпита испанския пленник — отговори Раул, като се изчерви.
— Вие сте пленили испанец? — извика принцът.
— Да, ваше височество.
— А, наистина — забеляза дьо Гиш, — аз и забравих за него.
— Това е лесно обяснимо, графе, защото вие го пленихте — усмихнато каза Раул.
Старият маршал се обърна към виконта с чувство на признателност за тая похвала, направена на сина му, а принцът извика:
— Младият човек е прав, нека доведат пленника. През това време принцът отведе дьо Гиш настрана
и го разпита как са заловили пленника и кой е този младеж.
— Господине — каза той, като се върна при Раул, — зная, че носите писмо от сестра ми, госпожа дьо Лонгвил, но виждам, че предпочетохте да се препоръчате сам, като ми дадохте добър съвет.
— Ваше височестзо — отговори Раул и се изчерви, — не исках да прекъсна важния разговор на ваша светлост с господин графа. Но ето писмото.
— Добре — каза принцът, — ще ми го дадете после. Ето пленника, да помислим за неотложното.
Наистина в тая минута въведоха испанеца. Той беше един от съществуващите по онова време наемници, които продаваха кръвта си на желаещите да я купят н животът на който протичаше в лукавства и грабежи. От как го бяха пленили, той не бе продумал нито дума, така че заловилите го дори не знаеха към коя народност принадлежи.