20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Къде отиваше той? — попита Гримо.
Към Париж.
— Кой го спря?
— Двама млади благородници, които отиваха в армията; единият от тях — чух името му от устата на другаря му — се нарича виконт дьо Бражелон.
— Й този младеж ви доведе монаха?
— Да.
Гримо вдигна очи към небето.
— Значи такава е била волята божия! — каза той,
— Без съмнение — потвърди раненият.
— Това е ужасно — промърмори Гримо. — И все пак тая жена беше заслужила участта си. Или сега вече не сте на това мнение?
— В минутата на смъртта престъпленията на другите ни се струват много малки в сравнение с нашите.
Палачът падна изтощен и затвори очи.
Гримо се колебаеше между съжалението, което му забраняваше да остави тоя човек без помощ,
и страха, който му заповядваше да тръгне веднага, за да занесе новината на граф дьо Ла Фер, когато чу шум в коридора и видя, че съдържателят се връща с лекар.
След него вървеше тълпа любопитни: мълвата за чудното произшествие започваше да се разпространява.
Лекарят се приближи до умиращия, който изглеждаше припаднал.
— Най-напред трябва да се извади ножът от гърдите — каза той и поклати многозначително глава.
Гримо си спомни предсказанието на ранения и отвърна очи.
Лекарят разтвори дрехата, скъса ризата и оголи гърдите.
Ножът, както казахме вече, беше забит до дръжката.
Лекарят го хвана и докато го изтегляше, очите на ранениЯ се отваряха със страшна втренченост. Когато острието излезе съвсем от раната, червеникава пяна се показа върху устните на ранения; той въздъхна и кръвта рукна като поток от отвора на раната; умиращият впери с особен израз погледа си в Гримо, изхърка глухо и издъхна.
Тогава Гримо вдигна окървавения нож, който лежеше насред стаята и всяваше ужас у всички, направи знак на съдържателя да го последва, плати разноските
с щедрост, достойна за господаря му, и се качи на
коня си.
Първата мисъл на Гримо беше да се върне веднага в Париж; но той си спомни колко ще се безпокои Раул от отсъствието му: спомни си, че Раул е само на две левги от тука, че след четвърт час ще бъде при него и че пътуването, обяснението и връщането ще му отнемат най-много един час; той пое в галоп и след десет минути се спря пред „Увенчаното муле“, единствената странноприемница в Мазеягарб.
От първите думи, които размени със съдържателя, той се увери, че младежът е тук.
Раул седеше край масата с граф дьо Гиш и възпитателя му. От мрачното сутрешно произшествие двете млади чела бяха овеяни с тъга, която не можеше да се разпръсне от веселостта на господин д’Армепж, свикнал да гледа по-философски от тях на тоя вид зрелища.
Изведнъж вратата се отвори и влезе Гримо, бледен, изпрашен и още покрит с кръвта на нещастния ранен.
— Гримо, мили ми Гримо! — извика Раул. — Най-после дойде. Извинете ме, господа, това не е слуга, а приятел.
Той стана, затича към него и продължи:
— Как е господин графът? Съжалява ли поне малко за мене? Виждал ли сте го, откак се разделихме? Отговори ми, а аз от своя страна имам да ти разказвам много неща. Да. от три дни преживяхме доста приключения. Но какво ти е? Колко си бледен! Кръв! Откъде е тая кръв?
— Наистина по него има кръв! — каза графът и стана. — Ранен ли сте, приятелю мои?
— Не, господине — отговори Гримо, — тая кръв не е моя.
— Но на кого? — попита Раул.
— На нещастника, когото сте оставили в страноприемницата и който умря в ръцете ми.
В ръцете ти! Тоя човек! Но знаеш ли кой е той? Да — отговори Гримо.
Но той е бившият бегюнски палач.
— Зная!
— Познавах го.
— И той умря?
— И ти го познаваш?
— Да.
Двамата младежи се спогледаха.
— Какво да се прави, господа! — каза д’Арменж. — Това е общ закон и палачите не правят изключение от него. Щом видях раната, това ми мина през ума; а и самият той, както знаете, беше на същото мнение, щом искаше монах изповедник.
При думата монах Гримо побледня.
— Хайде, господа, хайде на масата! — каза д’Арменж, който като всички хора от неговото време, и особено на неговата възраст, не допускаше да се прекъсва вечерята с прочувствени сцени.
— Да, имате право, господине — забеляза Раул. — Хайде, Гримо, поръчай си; заповядай, разпореждай се, след като си починеш, ще поприказваме.
— Не, господине — отговори Гримо, — аз не мога да остана нито минута. Трябва да замина веднага за Париж.
— Какво, за Париж? Лъжеш се, Оливен ще замине, а ти ще останеш.
— Напротив, Оливен ще остане, а аз ще замина. Нарочно дойдох, за да ви го кажа.
— Но защо е тази промяна?
— Не мога да ви кажа.
— Обясни се.
— Не мога.