Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Но аз не съм вампир! — напомних аз и въздъхнах: — Засега… А ако имам късмет, и изобщо.
— Кукри може да бъде подарен на особено приближен слуга за заслуги към клана. Носенето на подобно оръжие значително ще улесни живота ти по нашите земи, а от нисш вампир вече не е толкова лесно да те различат.
Е, прекрасен подарък и много полезен. Но защо отново ми напомня за проблемите, а? Сякаш му харесва да издевателства над мен… хм, все някой ден ще дойде и моят ред.
— Това е чудесно — със смесени чувства отговорих аз.
— Но имай предвид, че това е фамилна реликва. Ако нещо се случи с кукри — ще трябва да те убия, независимо от личните ми чувства — спокойно каза вампирът. — Такива са правилата.
Озадачено повъртях в ръка кукрито:
— Дори не знам благодаря ли да ти кажа или обратното.
— Обратното не те съветвам — ухили се вампирът. — Току-виж съм се обидил.
Шеговито поздравих Велхеор и примирено казах:
— Благодаря за този скъп и едновременно с това опасен подарък.
— Стига сме говорили — неочаквано нареди Велхеор. — Време е да тръгваме!
— Може ли през прозореца? — предложих на вампира. — За да сме сигурни, че няма да срещнем никой.
Много исках да избягна дългото сбогуване с приятелите си, а и имаше голяма вероятност Алиса да иска да дойде с нас, а аз не можех да й откажа.
— Повярвай ми, всички спят — увери ме той.
— Използвал си способностите си? — не можах да се въздържа да не се пошегувам с него. — Всъщност не, ти ги загуби… тогава откъде тази увереност?
— За използване на сънотворни не се нуждая от кой знае какви специални способности.
— А Алиса? Сънотворните не действат на вампирите.
— Действат, просто не са същите като тези за хората.
Излязохме от стаята и внимателно минахме по коридора. За мое най-голямо облекчение Велхеор се оказа прав — всички вече спяха, и ние тихо се спуснахме в залата. Тъкмо прекрачихме последното стъпало и вампирът неочаквано ме сграбчи за рамото, като с жест ми заповяда да мълча. След няколко секунди чух слаб звук от отваряне на врата на втория етаж. Очевидно при някой от моите приятели приспивателното не беше подействало.
Вампирът с жест посочи, че трябва тихо да се скрием под стълбите. За съжаление, аз нямах уменията на Висш вампир и силно се съмнявах, че ще успея да го направя с необходимата предпазливост, което и се опитах да кажа с жестове на Велхеор. Дори в полумрака видях как вампирът завъртя очи към тавана и беззвучно изруга. В следващия миг почувствах как ме повдигат силни ръце и секунда по-късно вече бях под стълбите. Разбира се, всичко това се случи абсолютно безшумно, въпреки че аз едва не извиках от изненада, с което без малко да разваля всичко.
Тихите стъпки на спускащ се по стълбите човек се чуваха все по-близо и по-близо…
„Уау!“ — опулих се аз, разпознавайки прокрадващата се в тъмнината фигура.
Очаквах да видя всеки друг, но не и него. Защо му беше на Наив посред нощ да излиза от къщата?!
Огненото момче бързо прекоси залата и напусна Прокълнатата къща, като внимателно затвори вратата след себе си.
— Много странно — най-накрая успях да споделя изненадата си с Велхеор.
— Странно е само това, че сънотворното не му е подействало. За нищо на света няма да повярвам, че дебелакът се е отказал от вечеря. А нощните разходки за човек на неговата възраст са съвсем нормални, просто е тръгнал по жени.
— Няма нищо нормално! — яростно зашептях в отговор. — Трябва да го проследим, кой го знае къде отива.
Вампирът завъртя пръст в слепоочието си:
— Намери кога. Едва ли този глупав дебелак ще се шляе из града по работа, която да си заслужава да рискуваш човешката си същност.
По принцип вампирът беше прав. Времето ни и без това беше съвсем малко, включително и факта, че аз реално се отказах от помощта на Девлин и сега ние с Велхеор трябваше да се доберем до Лайминг с обикновени средства. Преди време бяхме обсъдили положението с вампира и стигнахме до извода, че ще използваме луксозна карета. Каретата, теглена от четири коня, преодоляваше разстоянието от Крайдол до Лайминг само за ден. Това би могло да се счита за сравнително бърз начин за пътуване, ако забравим за възможността веднага да достигнем желаното място с помощта на телепорт. И ако не мислим за това колко малко време ми остава. Дори и специално отглежданата от друидите елитна порода коне, способни да бягат две денонощия без сън и почивка, не можеха да съперничат на постиженията на съвременните Майстори. Но така или иначе избор нямахме.