Устоите на Земята (Част първа)

Отношението й го възмути. Знаеше, че Алфред не е идеален, но и Джак не беше. А и не искаше Джак да стане глезеният любимец на семейството.

— Алфред не е пораснал мъж, той е на четиринайсет години. Но работи. Допринася за издържането на семейството, а Джак — не. Джак играе по цял ден, като дете. За мен това значи, че Джак е длъжен да показва уважение към Алфред. Той не прави такова нещо, както трябва да си забелязала.

— Не ме интересува! — кипна Елън. — Можеш да казваш каквото си искаш, но моят син е лошо натъртен и може да е сериозно пострадал, и аз няма да го позволя! — Заплака. После каза с по-спокоен глас, но още сърдито: — Той е мое дете и не мога да понеса да го виждам така.

Том й съчувстваше и бе изкусен да се опита да я утеши, но го беше страх да отстъпи. Имаше чувството, че този разговор можеше да се окаже превратен момент. Докато бе живял само с майка си и с никой друг, Джак беше свръх закрилян. Том не искаше да се съгласи, че момчето трябва да бъде предпазвано от всички обичайни удари в ежедневния живот. Това можеше да създаде прецедент, който да причини много неприятности в бъдеще. Строителят всъщност разбираше, че Алфред този път е отишъл твърде далеч и тайно бе решил да накара момчето да остави Джак на мира. Но щеше да е лошо да й го каже.

— Боят е част от живота. Джак трябва да се научи да го поема или да го избягва. Не мога цял живот да го защитавам.

— Би могъл да го защитиш от собствения си син побойник!

Том потръпна. Мразеше да нарича Алфред побойник.

— Бих могъл, но няма — отвърна ядосано. — Джак трябва да се научи да се защитава сам.

— О, върви по дяволите! — каза Елън. Обърна се и си тръгна.

Том влезе в трапезарията. Дървената пристройка, където обикновено се хранеха ратаите, беше повредена от падането на югозападната кула, тъй че се хранеха в трапезарията, след като монасите приключеха и напуснеха. Той седна настрана от всички, тъй като не се чувстваше много общителен. Един кухненски слуга му донесе кана с ейл и няколко резена хляб в кошница. Топна парче хляб в ейла да го размекне и започна да яде.

Алфред беше голям момък с твърде много енергия, помисли си Том. Въздъхна над бирата си. Момчето наистина си беше побойник. Но щеше да се очовечи с времето. Междувременно той пък нямаше да накара децата си да се държат по специален начин с един новодошъл. Вече бездруго бяха принудени да се примирят с твърде много неща. Бяха изгубили майка си, тъпкали бяха пътищата, малко беше останало да умрат от глад. Нямаше да им налага още повече бреме, доколкото зависеше от него. Заслужили бяха малко милост. Джак просто трябваше да стои настрана от Алфред. Нямаше да му навреди.

Едно разногласие с Елън винаги го оставяше с натежало сърце. Бяха се карали няколко пъти, обикновено за децата, макар че това бе най-тежкия им спор досега. Когато тя се ядосаше и станеше враждебна, Том бързо забравяше как, съвсем допреди малко, бе изпитвал страстна любов към нея. Започваше да му прилича на сърдита непозната жена, натрапила се в мирния му живот.

Дори когато Елън беше най-ядосана, не му се искаше да си отиде, но все пак често си мислеше със съжаление за Агнес. Агнес беше до него през повечето му живот като възрастен и сега не го оставяше чувството, че нещо ужасно му липсва. Докато беше жива, той така и не беше си помислял, че е извадил голям късмет да я има, нито бе изпитвал благодарност към нея. Но сега, когато беше мъртва, му липсваше и той изпитваше срам, че я е приемал като нещо дадено от само себе си.