Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Алфред се изсмя, като ги видя да се препъват под тежест, която с лекота можеше да носи сам. Заобиколиха го отдалече, но той направи две стъпки към тях, бутна Джак и го събори на земята. Джак тупна силно на задник и болката го жегна в гърба. Изтърва коша и всичките дърва се изсипаха на земята. Очите му се напълниха със сълзи, повече от яд, отколкото от болка. Толкова нечестно беше, че Алфред можеше да направи това, без да е предизвикан и да се отърве без нищо. Джак стана и търпеливо засъбира дървата в коша, преструвайки се, че му е все едно, заради Марта. Надигнаха отново товара си и продължиха към пекарната.
Там получиха наградата си. Тавата със симиди изстиваше на една каменна лавица. Щом влязоха, Бърнард взе един, пъхна го в устата си и рече:
— Бива си ги. Вземете си. Но внимавайте — горещи са.
Джак и Марта си взеха по един. Джак отхапа предпазливо, да не си опари устата, но хлебчето беше толкова сладко, че го изяде наведнъж. Погледна останалите. Бяха девет. Вдигна очи към Бърнард, който му се усмихваше широко.
— Знам какво искате — рече монахът. — Хайде, взимайте ги всички.
Джак надигна пеша на наметалото си и загърна в него останалите симиди.
— Ще ги занесем на мама — каза на Марта.
— Добро момче си ти — каза Бърнард. — Хайде, да ви няма.
— Благодаря ви, брате — отвърна Джак.
Излязоха от пекарната и се запътиха към къщата за гости. Джак беше възбуден. Майка му щеше да е доволна от него, че е осигурил такова пиршество. Изкушаваше се да изяде още едно хлебче, преди да ги поднесе, но устоя: толкова хубаво щеше да е, като й даде толкова много.
Докато пресичаха моравата, отново се натъкнаха на Алфред.
Явно беше напълнил ведрото си, върнал го беше на строежа и опразнил, а сега се връщаше, за да го напълни отново. Джак реши да се престори на безразличен с надеждата, че Алфред няма да му обърне внимание. Но начинът, по който носеше хлебчетата, увити в полата на наметалото му, съвсем се набиваше на очи и голямото момче отново закрачи към тях.
Джак щеше доброволно да му даде един симид, но знаеше, че Алфред щеше да му вземе всичките, ако можеше. Побягна.
Алфред го подгони и бързо го настигна. Изпъна дългия си крак, спъна го и Джак изхвърча във въздуха. Горещите симиди се разпиляха по земята.
Алфред вдигна един, изтупа калта от него и го напъха в устата си. Очите му се ококориха от изненада.
— Пресен хляб!
Взе да събира другите.
Джак се вдигна на крака и посегна да вземе едно от нападалите хлебчета, но Алфред го перна силно с опакото на ръката си и отново го събори. После насъбра бързо останалите и се отдалечи, дъвчейки. Джак избухна в сълзи.
Марта гледаше съчувствено отстрани, но съчувствие не му трябваше — болеше го повече от унижението, отколкото от нещо друго. Тръгна си, а когато тя закрачи след него се обърна към нея и каза:
— Махай се!
Погледна го обидено, но се спря и го остави на мира.
Тръгна към развалините, като бършеше сълзите си с ръкава. Сърцето му бе изпълнено с убийствена мъст. Аз унищожих катедралата, помисли си Джак. И Алфред мога да убия.
Това, което го влудяваше, бе физическото превъзходство на Алфред. Можеше да прави каквото си поиска, само защото бе толкова голям. Пообиколи малко, кипнал от безсилен яд. Защо не беше Алфред в църквата, когато падаха всичките тези камъни?
По едно време го видя отново. Беше в северния трансепт, изриваше парчета камъни в една количка, целият посивял от прахта. Близо до количката имаше една покривна греда, останала почти непокътната, само опърлена и почерняла от сажди. Джак потърка повърхността с пръст: остави белезникава черта. Обзет от вдъхновение, написа върху саждите: „Алфред е прасе.“
Някои от работниците забелязаха. Изненадаха се, че Джак може да пише. Един млад ратай го попита:
— Какво казва?
— Попитай Алфред — отвърна Джак.
Алфред погледна написаното и се намръщи притеснено. Можеше да прочете само името си, знаеше Джак, но не и останалото. Беше раздразнен. Знаеше, че е нещо обидно, но не знаеше точно какво гласи, а това само по себе си бе унизително. Изглеждаше доста глупаво. Гневът на Джак малко се успокои. Алфред можеше да е по-голям, но Джак беше по-умен.