Спомен за светлина

„Светлина”, помисли Перин. Ранд знаеше ли, че това може да се случи на хора? Замисляха ли да направят същото и на него?

- Аз бих внимавала с тези двамата - каза Ланфеар. - Силни са.

- Тогава трябва да говориш по-тихо - прошепна Перин.

- Ба. Тук е лесно звукът да се огъне. Мога да викам с цяло гърло и няма да ме чуят. Пият, виждаш ли? Донесли са си вино. Тук са телом, разбира се. Водачът им едва ли ги е предупредил за опасностите от това.

Вярно, пазачите пиеха вино и се кикотеха. След секунди единият се смъкна на една страна, после и другият.

- Какво направи?

- Вилняк във виното - отвърна Ланфеар.

- Защо ми помагаш? - попита Перин намръщено.

- Харесвам те, Перин.

- Ти си от Отстъпниците!

- Бях - отвърна Ланфеар. - Онази… привилегия ми беше отнета. Тъмния разкри, че се каня да помогна на Луз Терин да спечели. Сега съм… - Замръзна, отново загледана към небето. Какво виждаше в облаците? Нещо, което я накара да пребледнее. Миг след това изчезна.

Перин трябваше да реши какво да прави. Не можеше да й се довери, разбира се. Само че тя беше _добра_ във вълчия сън. Успяваше да се появи до него, без да издаде никакъв звук. Това беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да усмири въздуха, щом се задвижеше от нея при идването й. Трябваше да се приземи съвършено точно, за да не вдигне никакъв шум, и трябваше да заглуши шумоленето на дрехите си.

Стъписан, Перин осъзна, че този път е прикрила и мириса си. Беше я помирисал - уханието й беше на нежна нощна линия - едва когато бе започнала да му говори.

Приближи се към заспалите мъже. Какво ставаше с хората, когато заспят в съня? Това би трябвало да ги върне в будния свят - не те бяха тук в плът.

Намери сънния шип забит в земята под масата. Приличаше на дълъг клин за палатка, с някакви знаци по сребристия метал. Беше почти като другия, който беше видял, но не съвсем същият. Перин стисна чука и зачака Убиеца да дойде.

- Не е тук - каза Ланфеар.

- Светлина! - Перин подскочи. - Защо непрекъснато се появяваш така изневиделица?

- Той ме търси - каза тя и погледна към небето. - Не очаква да мога да правя това и е станал подозрителен. Ако ме намери, ще го знае със сигурност и ще бъда унищожена, пленена и изгорена завинаги.

- Очакваш да изпитвам съжаление за теб, една от Отстъпниците? - сопна се Перин.

- Аз избрах господаря си. Това е цената ми… освен ако не намеря начин да се освободя.

- Какво?

- Мисля, че имаш най-добрия шанс - рече тя. - Трябва да спечелиш, Перин, и аз трябва да съм до теб, когато спечелиш.

- Май не си научила никакви нови хитрини - изсумтя той. - Прави си предложенията другаде. Не ме интересува. - Завъртя сънния шип между пръстите си. Така и не бе успял да разбере как действаше другият.

- Трябва да го завъртиш отгоре. - Ланфеар протегна ръка.

Перин я изгледа.

- Не мислиш ли, че можех да си го взема, ако исках? - попита тя с насмешка. - Кой ти свали палетата на М’хаил?

Той се поколеба, но накрая й го подаде. Тя прокара палеца си от върха до средата и нещо вътре изщрака. После Ланфеар хвана главата и я завъртя. Смътната виолетова стена около тях избледня и изчезна.