Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Свенсон нямаше какво да отговори. За момента бе достатъчно щастлив да я гледа в очите. Тя му се усмихна и стана. Той се опита да стане с нея, но тя сложи ръка на рамото му, за да го спре.
— Трябва да отида напред във влака, преди да пристигнем. Може би ще се видим по-късно.
— Ще ми бъде изключително приятно — каза той.
— И на мен. Надявам се да намерите своята приятелка.
В този момент доктор Свенсон се сети къде я е виждал и защо не можеше да намести лицето й — защото тогава Елоиз носеше маска и се навеждаше да прошепне нещо в ухото на Шарлот Трапинг в Харшморт, в нощта на убийството на полковник Трапинг.
Тя излезе. Свенсон седна и разтърка лице, после със смутен упрек намести панталоните си. Стана, загърна се по-добре в шинела си — пистолетът тежеше в джоба му — и издиша. Опитваше се да свърже инстинктивната топлота, която изпитваше към жената, с факта, че я бе видял сред враговете си в Харшморт, а сега тя бе тук във влака и несъмнено все още им служеше. Не искаше да вярва, че Елоиз е наясно с тъмните сили в действие, но нима можеше да е другояче? Всички носеха черни книги и лесно се вързаха на измислената му история… а точно тя се беше постарала да я провери, като бе задавала въпроси… и въпреки това… той мислеше за ролята й в съня си с едновременен спазъм на симпатия и неудобство. Пое си дъх и напълно я изтика от ума си. Каквато и да беше причината за поклонническото пътуване на останалите към Тар Вилидж, единствената цел на доктор Свенсон беше да намери госпожица Темпъл, преди да се е случило нещо лошо. Ако на гарата не я бяха виждали, той щеше да се върне веднага, защото където и да беше, тя щеше да се нуждае от помощта му.
Загледа преминаващия зад прозореца пейзаж на графство Флъдмере: обрасли с ниски шубраци хълмове, тук-там между тях се простираха полянки и като развалени зъби стърчаха червеникави скали. Доктор Свенсон бе виждал такива скали по хълмовете край дома си и знаеше, че значат желязна руда. Спомни си вкуса й, когато снегът се топеше и тя обагряше в червено водата, която се стичаше в долината. Нищо чудно, че тук имаше мини. Стана му приятно, като видя чистото вечерно небе — беше прекарал толкова дни в облаци и мъгла, че не си спомняше кога за последен път го е виждал толкова ясно. Влакът забави. Пристигаха. Доктор Свенсон извади нова цигара — колко му бяха останали? — запали я и загаси клечката, ужасен от възможността за пътуването на връщане без тютюн. Влакът спря. Трябваше да си потърси цигари в селото.
Слезе на перона, без да бърза. Групата от двойки беше доста пред него, вървяха към сградата на гарата. Доколкото виждаше — с изключение на циганите, — влакът се бе опразнил. Не виждаше нито Елоиз, нито чиновника, с когото беше, но забеляза противната двойка от първото купе. Младата руса жена се обърна; видя го и подръпна ръката на спътника си, който също се обърна. Ускориха крачка, пищният й задник се движеше по начин, който Свенсон нормално тайничко би харесал, но сега искаше единствено да го напердаши. Остави ги да наберат преднина през дървения вход на гарата и навън в самото село, а той влезе в малката сграда. Имаше три пейки, всичките празни, и студена желязна печка. Гишето за билети беше затворено. Той почука и извика. Нямаше отговор. До гишето имаше врата. Той почука и на нея, но пак не получи отговор. Опита дръжката — заключено. Дори госпожица Темпъл да бе идвала тук, в което се съмняваше, вече я нямаше.
На стената имаше разписание. С отчаяние прочете, че първият влак за връщане е в осем часа на следващата сутрин. Въздъхна ядосано. Щеше да изгуби часове. Огледа студената чакалня. Единствената му възможност бе да отиде в селото и да си намери стая да пренощува. Може би трябваше да настигне Елоиз и тайнствената й група с черните им книжки. Библии ли бяха? Нямаше представа какво друго може да са. Някакви молитвеници може би?
Излезе. Другите вече не се виждаха. Покрай улицата растеше неподдържан плет от дива роза, твърдите клонки хвърляха злобни сенки на пътя. Сенки ли? Луната изгряваше и Свенсон с удоволствие вдигна очи. Над тръните, далече, се виждаха сламените покриви на селото. Той тръгна целеустремено нататък и скоро стигна до малък площад със зелена леха в средата, около която обикаляше покрита с павета алея. От другата страна имаше църква с бяла камбанария, а на най-близката сграда висеше дървена табела, на която бе нарисуван гарван със сребърна корона. Свенсон спря пред вратата, с крак на стъпалото, и огледа площада. Тук-там в къщите имаше светлина, но нямаше хора и не се чуваше нито звук. Ако имаше и часови, Тар Вилидж щеше да му прилича досущ на военен лагер след мръкване. Влезе в хана.