Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Впрочем, като обсъдих, сър, не съм сигурен дали няма да достави още по-голямо удоволствие на мисис Лио Хънтър, ако гостите й видят човек с вашата знатност в неговия собствен костюм, а не маскиран. Осмелявам се да ви обещая това изключение за вашия случай, сър — да, съвсем съм сигурен, че мога да сторя това от името на мисис Лио Хънтър.
— В такъв случай ще дойда с най-голямо удоволствие — съгласи се мистър Пикуик.
— Но аз много ви забавих, сър — рече тържественият човек, сякаш отведнъж се опомни. — Зная колко е драгоценно вашето време, сър, и няма да ви задържам повече. Позволявате следователно да уведомя мисис Хънтър, че може да разчита на вашето присъствие заедно с това на вашите приятели. Довиждане, сър, гордея се, загдето имах случай да се срещна с такава видна личност като вас. Моля, нито крачка, сър, нито дума. — И преди мистър Пикуик да успее да каже нещо, за да го спре или опровергае, мистър Лио Хънтър бе вече тържествено напуснал стаята.
Мистър Пикуик си взе шапката и се отправи към „Паунът“, но мистър Уинкл бе вече съобщил новината за костюмирания бал преди него.
— Мисис Пот също ще дойде — бяха първите думи, с които той посрещна своя председател.
— А, така ли? — рече мистър Пикуик.
— Маскирана като Аполон — продължи мистър Уинкл. — Само че Пот не е съгласен тя да носи туника.
— Прав е. Напълно е прав — натъртено рече мистър Пикуик.
— Да; и тъй, тя ще носи бяла копринена рокля със златни пайети.
— Но тогава едва ли ще се разбере какво представлява, как мислите? — запита мистър Снодграс.
— О, ще се разбере, как няма да се разбере — възнегодува мистър Уинкл. — Нали ще видят лирата й?
— Вярно, не се сетих — рече мистър Снодграс.
— Аз ще се облека като разбойник — намеси се мистър Тъпман.
— Какво? — извика стреснат мистър Пикуик.
— Като разбойник — кротко повтори мистър Тъпман.
— Да не искате да кажете — подхвана мистър Пикуик с мрачен строг поглед към приятеля си, — да не искате да кажете, мистър Тъпман, че възнамерявате да облечете зелено кадифено палтенце?
— Това възнамерявам, сър — живо отвърна мистър Тъпман. — А защо не, сър?
— Защото — отвърна порядъчно раздразнен мистър Пикуик — сте твърде възрастен, сър.
— Твърде възрастен! — възкликна мистър Тъпман.
— И ако са необходими още възражения по този въпрос — продължи мистър Пикуик, — вие сте и твърде дебел, сър.
— Сър — рече мистър Тъпман с обляно от силна руменина лице, — вие ме оскърбявате.
— Сър — отвърна мистър Пикуик със същия тон, — ако това за вас е оскърбление, за мен би било двойно по-оскърбително да се явите в мое присъствие облечен в късо кадифено палтенце.
— Сър — рече мистър Тъпман, — вие сте грубиян.
— Сър — рече мистър Пикуик, — вие сте грубиян.
Мистър Тъпман пристъпи напред, устремил гневен поглед в мистър Пикуик. Мистър Пикуик отвърна със същия поглед, съсредоточен във фокус през очилата му и излъчващ дръзко предизвикателство. Мистър Снодграс и мистър Уинкл наблюдаваха вцепенени гледката на такава една свада между такива двама мъже.
— Сър — рече след кратко мълчание мистър Тъпман с нисък, плътен глас, — вие ме нарекохте възрастен.
— Да — отвърна мистър Пикуик.
— И дебел.
— Повтарям обвинението.
— И грубиян.
— Такъв сте!
Последва тягостно мълчание.
— Сър — заговори мистър Тъпман с треперещ от вълнение глас, като засукваше ръкавите си, — моята привързаност към вашата личност е голяма… много голяма… но от тази личност аз ще трябва незабавно да потърся разплата.
— Готов съм, сър — отвърна мистър Пикуик. Разпален от възбудителното естество на диалога, този храбър мъж застана като парализиран — държане, преценено вероятно от двамата свидетели като положение за отбрана.
— Какво! — извика мистър Снодграс, възвърнал си отведнъж загубената от безкрайно изумление способност да говори, и се спусна между двамата при неминуемата опасност да получи удари по слепоочията и от двете страни. — Мистър Пикуик, вие, към когото са устремени погледите на целия свят! И вие, мистър Тъпман, който заедно с всички нас сте озарен от блясъка на неговото безсмъртно име! Срамота, господа, срамота!
Непривичните бръчки, що мимолетният гняв бе набраздил по ведрото, открито чело на мистър Пикуик, постепенно се заличиха, като следи от черен молив под въздействието на гума за триене, докато младият му приятел говореше. Лицето му бе придобило обичайния си благ израз още преди мистър Снодграс да завърши.