Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Влез в кубрика и запали фенера! — подаде ми го Караканьоти, но аз нямам търпение, веднага измъкнах листчето.
На български беше писмото, разбира се — както предполагах. По-лесно му бе на Михалис да пише на тоя „таен“ език. Аз дума по дума не мога да ти предам каквото прочетох, но съдържанието му помня добре. И не само съдържанието, а и моите сълзи и разкаяние. „Мите! — обръщаше се приятелят ми към мен, както едно време. — Пиша ти това писмо, след като се разделихме. Много мъчно ми стана, че те оставих така. Но ти си инат. Каквото да речех, щеше да сипеш масло в огъня. Като с двете драхми. Обичаш да се измъчваш. Едно ще ти кажа. Аз за Зоица няма да се оженя — заклевам се! И не защото не я харесвам, а защото никой никога няма да я обича колкото теб. И тя ще го разбере някой ден… Дано пак се видите двамата. Защото не вярвам, че и ти ще срещнеш втора като Зоя — толкова да й се предадеш. А най-много от всичко желая…“
От думите ли, от вятъра ли очите ми набъбнаха. Подсмъркнах, обърсах ги и рекох да обърна листа, но вихърът като циганче го грабна от ръката ми — лепна го на едно опънато въже, сякаш с кабърче го забоде. Не бях забелязал, че Караканьоти ме следи, защото той пусна кормилото и се метна след хартийката. Гемията мигом се наклони, вълна ме плисна целия, а писмото отлитна като снежинка в разбушуваната стихия…
— Изправи руля! Дръж на юг! — зверски командваше Караканьоти, докато събираше предното платно, а аз успокоих гемията, мокър до кости, без да различавам вече дали горчилката в устата ми е от сълзите или от морската вода. И никога няма да си простя, че изпуснах последните думи на Михалис и не чух голямото му желание…
Докачили бяхме, изглежда, периферията на бурята, защото още преди мръкване усещахме само далечните й пориви.
— Сополи ще ми точиш! — насмешливо рече Караканьоти. — Пред мен не позволявам! Какво толкоз ти пишеше братовчедът?
— Не ми е братовчед той, капитане — почнах. — Повече от брат ми беше…
И продължих, както не смятах, че ще стане. Причината не бе само във въпроса на Караканьоти кои сме, в съмнението му, че сме шпиони. Пак можех да тръсна някоя лъжа. Но душата ми беше омекнала оная привечер, краката й се клатеха от целия мой товар. Сигурно толкова самотен съм бил, че търсех да прехвърля бремето и другиму. С тайната си да се докосна до чужда душа, че да ме разбере тя и пожали. А разбойникът ми беше останал едничък на света — за майка и баща, за приятел и учител. С една дума, ред по ред разказах на Караканьоти за Пазарджик и Парашкевов, за убийството на Станев и бягството през границата, за лутането ни и как попаднахме в драмската полиция. Разправих му като пред последно причастие…
Той не ме прекъсваше, гледаше примижал напред и с една ръка държеше руля отдясно, а аз го бях хванал отляво, леко местех, накъдето помръдваше той, сякаш двамата заедно управлявахме гемията. Като спрях да си взема дъх, Караканьоти се обади:
— Добре сте сторили. Не се кай!
— Клетва се клехме с Михалис да мълчим. Кой издаде — на място да умре… Затова криехме, капитане.
— Все едно в морето си го хвърлил — кимна той към тъмните талази. — Едно сте сгрешили. Оня там, Парашкевов — и него трябваше да изтръскате за парите.
— Къде ти! И през ум не ни е минало!
— Аджамия си бил. Ще се научиш! — успокои ме Караканьоти. — И не е толкоз зле, че си българин.
— Познаваш ли други?
— Момъка, дето умря от рани край Драма. Харна работа вършехме двамата… Бог да го прости! — рече след малко той и се прекръсти. — А какво забъркахте в Пирея? Защо се скарахте?
— Заради жена — отвърнах. — Пак за нея ми пишеше Михалис…
— За жена?! — кипна Караканьоти. — Аз куче не бия заради жена — вие да се смразявате! И каква беше тая жена? Принцеса ли?
— Ученичка… На един кафеджия внучката — подхванах, а той цъкаше, възмущаваше се на глупостите ми, подхилкваше се за туй-онуй, така че аз доста съкратих от случките и преживелиците.
— В гръцки възел сте се преплели — рече накрая. — Има такъв морски възел, старите барби го знаят. Ама Караканьоти го развързва, Караканьоти няма да остави да ми се мокриш като сюнгер!
— Ех! — въздъхнах. — Да беше нещо с ръце да го оправиш…
— Я слушай! — сряза ме той. — Казваш, че голяма любов те хванала. А знаеш ли какъв е лекът за тая болест? Голямата любов се лекува с малка любов! Професор го е рекъл и веднъж завинаги го запомни! След два дни на такова местенце ще те заведа, че не само ученичката ще забравиш, ами самата Клио Филокали на ученичка ще ти се стори…