Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— А той ме гледаше! Можеше да вижда лицето ми, да чува гласа ми, да чува скръбта ми! Когато седях в краката му, притиснала буза до коляното му, а ръката му лежеше, на главата ми, чувствувах, че жестокостта и безумието вече са се вселили в него и чакат подходящия ден. И този ден настъпва. Слънцето още не бе залязло, а той вече не можеше да ме вижда — бе станал сляп и глух, и безжалостен като всички вас. Но няма да види сълзи от мен. Никога, никога! Нито една сълзица не ще пролея. Отиде си от мен, сякаш бях за него нещо по-лошо от смъртта. Побягна, като че го гонеше някакво проклятие, което бе чул в съня си…
Неподвижните й очи сякаш търсеха образа на човека, когото силата на един сън бе изтръгнала от обятията й. Девойката не отвърна на мълчаливия ми поклон. Тръгнах си с облекчение.
Същия следобед я видях още веднъж. Като се разделих с нея, потърсих Щайн, но той не беше у дома си; преследван от унили мисли, отидох в градината — прочутата градина на Щайн, където можете да намерите каквото искате растение и дърво от тропическите низини. Тръгнах по течението на един канализиран поток и дълго седях на една пейка на сянка, близо до изкуственото езеро, където някакви водни птици с подрязани криле шумно се гмуркаха и пляскаха във водата. Клоните на казуариновите дървета зад гърба ми леко се полюляваха и ми напомняха шепота на боровете в родината.
Този тъжен и неспокоен звук беше подходящ акомпанимент на моите размисли. Девойката каза, че някакъв сън е отвлякъл от нея Джим, и нямаше какво да й се отговори: вероятно няма прошка за такова провинение. Обаче нима самото човечество не се подчинява сляпо на своя сън-мечта за величие и могъщество — на мечтата, която го гони по тъмните пътеки на голямата жестокост и голямата преданост? А какво е в края на краищата гонитбата на истината?
Когато станах, за да тръгна обратно към къщата, забелязах през една пролука между листата тъмното палто на Щайн и много скоро, след завоя на пътечката, го открих да се разхожда с девойката. Малката й ръка лежеше спокойно върху ръката му. На главата на Щайн беше широкополата панама с равна периферия; той се бе навел над Джуъл, беловлас, с бащински вид, със съчувствена и рицарска почтителност. Отдръпнах се настрана, но те се спряха пред мен. Щайн бе забил поглед в земята; девойката, стройна и леко облегната на ръката му, гледаше мрачно покрай мен с черните си, ясни, неподвижни очи.
— Schecklich103 — прошепна той. — Ужасно! Ужасно! — Какво може да направи човек?
Изглежда, тези думи целяха да окажат въздействие върху мен, но още по-силно ми въздействуваха нейната младост, дългите дни, които я очакваха занапред; и изведнъж, дори да съзнавах, че не бива да кажа нищо, заради нея произнесох реч в негова защита.
— Трябва да му простите — завърших аз и моят собствен глас ми се стори сподавен, изгубен в безмълвно глухото пространство. — Ние всички се нуждаем от прошка — добавих след миг.
— Какво съм направила? — попита тя почти беззвучно.
— Винаги сте се съмнявали в него.
— Той беше също като другите — бавно изрече тя.
— Не, не е такъв — възразих, но девойката продължи с равен, безчувствен глас:
— Той беше неискрен.
И изведнъж се намеси Щайн:
— Не, не, не! Бедно мое дете!…
Той погали ръката й, която лежеше пасивно върху ръкава му.
— Не, не! Не е неискрен! Той е честен! Честен! Честен! — Щайн се мъчеше да надникне във вкамененото й лице. — Вие не разбирате?… Ах, защо не разбирате?… — И се обърна към мен. — Това е ужасно! Но някой ден тя ще разбере.
— Ще й обясните вие, така ли? — попитах аз, като го гледах право в очите. Двамата отминаха.
Следях ги с очи. Полите на роклята на Джуъл се влачеха по пътеката, черните коси бяха пуснати свободно. Тя вървеше стройна и ефирна до високия, пристъпващ бавно старец; дългото, безформено палто на Щайн се спускаше на хоризонтални гънки от прегърбените му рамене. Те се изгубиха зад онази горичка (може би я помните), където растат шестнайсет разновидности на бамбука, които специалистите различават. А аз бях очарован от безупречното изящество и красота на тази пееща горичка, увенчана с островърхи листа и перести върхари; в мен будеха възторг лекотата и мощта, които напомняха гласа на безгрижния, тържествуващ живот. Помня, дълго я съзерцавах и не ми се искаше да си тръгна — като човек, който се вслушва в някакъв утешителен шепот. Небето беше бисерносиво. Това бе един от онези облачни дни, толкова редки в тропиците, които пробуждат в нас безбройни спомени за други брегове, други лица.
103
Ужасно (нем.). Б.пр.