Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Как се озова при нас – уточни Тиаго. – Една сутрин просто изникна от нищото. Много странно.
– Сигурно е странно, но и аз не мога да си го обясня. Последното, което помня отпреди да се събудя тук, е, разбира се, как умирам.
– Къде се канеше Бримстоун да прати душата ти по ветрогона куриер? Поне това би трябвало да знаеш.
– Само това ли имаш да попиташ – прекъсна го Кару. – Току-що ти се каза, че хиляди от нашите могат все още да бъдат спасени, а ти разпитваш за ветрогона. Тиаго, нашите деца могат да оживеят отново. Това е небивала вест. Не можеш ли да се зарадваш?
– Радостта ми, милейди, е попарена от действителността, при теб също би трябвало да е така. Ще оживеят, но къде? Ще живеят, но как? Това не променя нищо.
– Всичко променя – извика тя. – Всичко, което ти вършиш, е лишено от надежда. Не го ли разбираш?! В него няма бъдеще! Цялата тази жестокост, агресията срещу мирното население – баща ти щеше да се поболее. Всичко, което причиниш на серафимите, Йорам ще ти го върне стократно, хилядократно! – Сега тя вече отправяше думите си към останалите. – Почувствахте ли се отмъстени след Тесалийн? "Ангелите трябва да умрат?!" – Тя говореше за Тангрис и Башаис, съпротивлявайки се на страха, който сковаваше гърлото ѝ. Предизвикваше оживелите сенки – луда ли беше?! "Я само си спомни как се правеха на пилета", каза си и овладя истеричния пристъп. – В Тесалийн вие избихте стотици ангели – продължи Кару. Сфинксовете посрещнаха думите ѝ с присъщия си непроницаем вид. – После стотици химери заплатиха с живота си за това. – Един от сфинксовете примигна. Кару заговори отново, обръщайки се към останалите. Сърцето ѝ блъскаше като пощуряло. – Ами вие? Оставихте ги да загинат. Първо им дадохте надежда – усмивката на Войнолюбеца, посланията. "Ние се въздигнахме." А после какво? Всички тия племена на юг едва ли са допускали, че ще предизвикате врага, ще призовете безчетните му армии в техните земи и накрая ще ги изоставите. Известно ли ви е... – Кару мъчително преглътна. Не ги пожали и запрати следващите думи право в лицата им, усещаше се студена като лед, пронизваща. – Давате ли си сметка, че са издъхнали, втренчени в небето, защото са чакали да ги спасите?
Забеляза как Баст залитна и отстъпи назад. Други изглеждаха така, сякаш нещо ги души. Вирко беше забил поглед в земята.
– Не я слушайте – обади се Тиаго. – Тя не може да знае какво точно е станало.
– Аз знам какво се е случило – отговори Кару. После се поколеба. Дали ще е предателство, ако разкрие неподчинението на Болейрос? Той щеше да им разкаже какво е станало, ако сега беше тук, сигурна беше в това. В този момент везните с бъдещето на бунта се намираха в покой и на нея ѝ трябваше допълнителна тежест, за да ги наклони в полза на своята кауза. Нямаше как да го премълчи. – Защото един от отрядите е дръзнал да стори това, което никой друг не е посмял. Наистина ли си мислехте, че Болейрос, Иксандер, Вия, Азай и Минас са били избити от градската стража?! Загинали са на юг в сражение с Доминиона. Умрели са, защитавайки химери. А вие какво правехте през това време?!
Слънцето се изкачваше по небосвода и жегата ставаше непоносима. Дворът беше ярко осветен и безмълвен.
– През това време ние възмездявахме ангелите според делата им – отговори ѝ Тиаго. – Но въпреки това ти виниш нас, не тях. Нали не искаш да легнем като жертвен агнец и да си подложим гърлата?
– Не – преглътна мъчително Кару. Навлизаше в опасна зона. Как да ги убеди да поемат по друг път, без да заприлича на някой пацифист с фанатично блеснал поглед? В най-добрия случай ще я вземат за наивница, в най-лошия – за привърженик на врага. Те обаче и без това вече са я набедили. Всичко се свеждаше само до едно: не можеше да им предложи алтернатива на войната. Когато двамата с Акива мечтаеха за един различен, нов свят, тя вярваше, че той някак ще успее да поведе народа си към него, както и тя своя, сякаш бъдещето е далечна страна, в която някога ще се съберат; страна с други закони, където миналото може да бъде превъзмогнато – или изличено? – като татуировките по пръстите на серафим.
Сега, вече свободна от омаята на тази глупава любов, Кару си даваше сметка колко неприветлива щеше да стане тяхната мечта, ако им бяха позволили да я преследват, колко омърсена и опетнена. Тези зловещи рабоши никога нямаше да избледнеят. Щяха да останат завинаги – между нея и Акива, между химерите и серафимите. Също като хамсите. Та те дори не можеха да се докоснат, без да си причинят болка! Мечтата ѝ се виждаше по-безумна отвсякога – как изобщо е могла да си въобрази, че един ден всички ще се хванат за ръце?! Но въпреки това... единствената надежда е надеждата. Думите на Бримстоун, тогава и сега, подарени ѝ чрез Исса.