Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Елайза! Аделайн се вбеси. Дори отдалеч това момиче продължаваше зловещото си влияние. То се простираше дори отвъд океана, а всичките й шушукания проваляха бъдещето на Роуз и я насочваха към най-сериозната грешка в живота й — неразумен годеж с един напълно неподходящ мъж!
Аделайн стисна здраво устни. Не беше бдяла над Роуз по време на безбройните й боледувания, за да я гледа сега как се хвърля в един лош брак, който ще я откъсне от обществото и ще лиши Аделайн от всяка надежда да блести поне с отразена слава.
— Трябва да развалиш годежа. Той ще разбере. Вероятно съзнава, че това изобщо няма да е позволено.
— Ние сме сгодени, мамо. Той ми предложи и аз приех.
— Развали годежа.
— Няма.
Аделайн облегна гръб на стената.
— Обществото ще те избягва, няма да си добре дошла в дома на баща си.
— Тогава ще остана тук, където съм желана. В дома на Натаниъл.
На Аделайн свят й се зави. Как се стигна до тук? Нейната Роуз да говори такива неща? Неща, които знае, че ще разбият сърцето на майка й?
— Съжалявам, мамо — тихо промълви тя, — но няма да променя решението си. Не мога да го сторя. Не го искай от мен.
След това не си говориха с дни, с изключение на обичайните банални любезности, които и за двете би било немислимо да пренебрегват. Роуз си мислеше, че Аделайн се цупи, но не беше така. Тя размишляваше. Аделайн винаги бе съумявала да подчини страстта на логиката.
Настоящото уравнение беше невъзможно, следователно някой негов елемент трябваше да бъде променен. Ако няма да е решението на Роуз, което й се струваше все по-слабо вероятно, тогава трябваше да е самият годеник. Той трябваше да стане човек, достоен за ръката на дъщеря й, човек, за когото другите говорят със страхопочитание и уважение, и да, със завист. А Аделайн имаше чувството, че знае как да предизвика такава промяна.
В сърцето на всеки мъж зее дупка. Черна яма от нужда, чието запълване е по-важно от всичко останало. Аделайн подозираше, че за Натаниъл Уокър такава яма е гордостта — най-опасната гордост, гордостта на бедняка. Неистовата жажда да се докаже, да се издигне над скромния си произход и да стане по-добър човек от баща си. Дори без да знае биографията му, с която толкова охотно я запозна госпожа Хейстингс, с всяка следваща своя среща с Натаниъл Уокър Аделайн се убеждаваше, че е права. Съдеше за това по походката му, по старателно лъснатите му обувки, по твърде въодушевената му усмивка и по високия му смях. Това бяха все особености на мъж със скромен произход, но надникнал в бляскавия свят, който шеметно се разгръща над неговия. Мъж, навлякъл своята изисканост върху кожата на бедняк.
Аделайн познаваше слабостта му, понеже тя бе и нейна слабост. И знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да се погрижи той да получи всички привилегии, трябваше да се превърне в най-запаления му застъпник, да се погрижи името му да стане символ на художник, рисуващ портрети на елита. С нейната енергична подкрепа, с неговата красива външност и очарование, още повече и със съпруга като Роуз, той със сигурност щеше да успее да направи впечатление.
А Аделайн щеше да се погрижи той никога да не забравя на кого дължи успеха си в живота.
* * *
Елайза пусна писмото на леглото до себе си. Роуз беше сгодена и щеше да се омъжва. Не би трябвало новината да я изненадва. Братовчедка й често беше споделяла надеждите си за бъдещето, желанието си да има съпруг и семейство, импозантна къща и собствена карета. Въпреки това обаче Елайза се почувства странно.
Отвори новия си бележник и леко плъзна пръсти по първата страница, на места издута като мехурчета от дъждовните капки.
Прокара черта с молива, наблюдавайки разсеяно как линията е ту светла, ту тъмна в зависимост от това дали основата е суха или влажна.
Залови се да пише една приказка, понаписа това-онова и задраска няколко пъти, преди да избута бележника настрани.
Накрая се облегна на възглавницата. Не можеше да отрече, че се чувства странно: нещо се загнезди дълбоко в корема й, обло и тежко, остро и горчиво. Зачуди се дали не се разболява. Заради дъжда ли? Мери все я предупреждаваше да не стои твърде дълго на открито.
Елайза впери поглед в стената, в нищото. Роуз — нейната братовчедка, която тя развличаше и превръщаше в своя охотна съучастница, щеше да се омъжва. Как така едно бъдеще, което толкова ясно си представяше — как я очакват дълги години, изпълнени с пътувания, приключения и писане, неизменно придружавана от Роуз, — най-неочаквано и категорично се оказа химера? С кого щеше Елайза да споделя своята Тайна градина? Историите си? Живота си? Както слънцето потъва в сумрака, така и нейното бъдеще изчезна с една тиха въздишка.