Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Ако всичко това ви звучи доста познато, то в това няма нищо чудно. „Съседската къща“ е рамкова история, такава, каквото вероятно Чосър би написал, ако някога беше списвал за „Странни истории“. Това е тип хорър история, която по-често откриваме във филмите, отколкото в романите или разказите. Всъщност филмовите творци изглежда са опитали да приложат на практика една максима, която критиците на жанра застъпват от години — че хорър историята е най-ефективна, когато е кратка и по същество (повечето хора свързват тази максима с По, но Колридж го е изпреварил, а и По предлага насоки за писателите от всеки жанр, не само за авторите на свръхестественото и окултното). Оказва се обаче, че тази теоретична максима се проваля, когато е приложена на практика. Повечето хорър филми, които опитват да използват този рамков модел, в който да вместят три или четири кратки истории, имат съмнителен успех133.
Ефективна ли е „Съседската къща“? Мисля, че да. Вероятно не толкова, колкото би могла да бъде и читателите вероятно остават раздвоени относно Уолтър и Колкит Кенеди по съвсем погрешни причини, но все пак, книгата е ефективна.
Самата Сидънс пише:
[Съседската къща] се появи вероятно, защото винаги ми е бил интересен хорър жанрът и окултното или както искате го наречете. Мисля, че повечето от любимите ми писатели са се захващали да пишат истории за призраци: Хенри Джеймс, Идит Уортън, Натаниел Хоторн, Дикенс и пр. Освен това съвременните автори в жанра са ми също толкова интересни, колкото и класиците. „Свърталище на духове“ на Шърли Джаксън е вероятно най-съвършената история за обитавана от призраци къща, която съм чела, а моят личен любимец е завладяващият кратък разказ на М. Ф. К. Фишър „Изгубени, пропаднали, откраднати“.
Въпросът е в това, че, както всеки предговор на всеки сборник с хорър разкази твърди, историите за призраци са вечни. Намират място във всяка култура, класа и среда, имат директен достъп до онова чувствително място в основата на гръбнака и незабавно се свързват с онази прегърбена фигура дълбоко у нас, която все още се взира ужасена покрай огъня, отвъд тъмния вход на пещерата. Както всички котки в тъмното са сиви, така и всички хора се страхуват от мрака.
Призрачната къща за мен винаги е била символ на чистия хорър. Може би, защото за една жена къщата значи толкова много: тя е нейното владение, нейна отговорност, нейно удобство — целият й свят… поне за повечето от нас е така, независимо дали го осъзнаваме или не. Къщата е продължение на самите нас, тя кънти в отговор на един от най-първичните акорди, които човек някога ще чуе: Моето убежище. Моята земя. Моята втора кожа. Моето. Толкова дълбоко заложен е този инстинкт, че оскверняването, поругаването на дома, превземането му от някаква чужда сила, предизвиква ужас и отвращение до мозъка на костите. Усещането е не просто страшно, то е… взломно, сякаш в дома се е промъкнал лукав, ужасен крадец. Обсебената къща е едно от най-противоестествените неща в света и е толкова по-страховита за обитателите си.
Реших да пиша за новопостроена къща, която е, така да се каже, злокачествена, по простата причина, че исках да проверя дали мога да напиша хубава история за призраци. Бях изтощена след две години тежко, сериозно, „писателско“ писане, но все пак имах желание да работя и си мислех, че писането на призрачна история ще е забавно. И докато се оглеждах за идея, която да улови вниманието ми, един млад архитект купи гористия терен в съседство с нас и започна да строи съвременна къща. Моят работен кабинет, на горния етаж в старата ни къща, гледаше точно към съседския терен. Седях, загледана през прозореца, виждах как дивите гори и хълмове отстъпват място на новата къща и един ден неизбежното „Ами ако“, което дава начало на всеки писателски проект, ме споходи и с това се почна. Ами ако, помислих си, вместо призрачен древен манастир на брега на Корнуол или предреволюционна фермерска къща в окръг Бък с неколцина посетители, или дори вместо развалините на старо колониално южняшко имение, обитавано от призрачна дама в рокля с кринолин, ридаеща по изгубения си свят, вземем една чисто нова, съвременна постройка, издигаща се в заможно предградие на голям град? Хората не се учудват на призраци в манастирите, фермерските къщи и плантациите. Но една съвременна къща? Няма ли това да направи историята още по-злокобна и противна? Да осигури контраст, който да усили ужаса? Реших, че ще стане точно така.
133
Но всяко правило си има изключения. Макар двете адаптации по стари комикси, „Разкази от криптата“ и „Хорър трезор“, да са пълен провал, Робърт Блох създаде два „рамкови“ филма за британската продуцентска компания Амикус — „Къщата, пропита с кръв“ и „Лудницата“. Кратките истории и в двата филма са адаптации на собствените разкази на Блох и двата са доста добри. Разбира се, най-добрият опит в този формат си остава „Посред нощ“, британският филм от 1946 г. с участието на Майкъл Редгрейв и режисиран от Робърт Хамър, Кавалканти, Чарлз Крайтън и Базил Диърдън. — Б.авт.