Злокобен танц

Защото в основата на книгата, разбира се, е не толкова къщата с нейната особена, плашеща сила, а ефектът, който тя оказва върху квартала и върху взаимоотношенията между съседи, приятели и семейства, принудени да се изправят пред нещо съвсем налудничаво. За мен тъкмо в това винаги се е изразявала силата на свръхестественото — то напада и разбива връзките между хората и техните близки, между хората и техния свят и донякъде, между хората и тяхната най-съкровена същност. Такова разрушително нападение ги оставя беззащитни и сами, виещи от страх пред онова, в което са били принудени да повярват насила. Защото вярата е най-важна, вярата е всичко. Без вяра, няма страх. Страхът е толкова по-голям, когато един съвременен образован човек, обграден с привилегиите и отличителните знаци на добрия живот и обременен с остър, прагматичен, модерен ум се сблъска ужаса на едно напълно чуждо, необуздано зло. Какво знае той за всичко това, какво общо има то с него? Какво общо има неизразимото и невероятното с втори дом, с данъчни облекчения и частни училища за децата, с деликатесни пастети и скъпи коли? Ако един по-примитивен човек види мъртвите да се завръщат, той ще се разкрещи и ще ги посочи на всички. Ако съседът му види какво се случва, той ще крещи с него. Но ако някой жител на изисканите предградия попадне на таласъм отвън, до джакузито, и направи грешката да го спомене следващия ден на тенис корта, реакцията на съгражданите му ще го смрази на място. Той ще бъде изоставен съвсем сам в своя ужас, отлъчен от всички останали, което само ще удвои мъките му. Реших, че от това щеше да излезе чудесна история.

И мисля, че наистина се получи — историята си я бива. Но едва сега съм в състояние да чета книгата безпристрастно. След като бях написала към една трета от съдържанието, писането престана да бъде лековато и забавно и стана колкото потискащо, толкова и обсебващо. Осъзнах, че съм се захванала с нещо мащабно и трудно, в което няма нищо забавно. Наранявах и унищожавах хора или позволявах да бъдат наранени и унищожени, което е същото нещо. У мен все още са живи някакви остатъци от пуританска етика и мнителен калвинистки морал, които настояват, че за всичко трябва да си има причина. Не ми харесва нещата да се случват необосновано. Злото не може да остава ненаказано, макар да осъзнавам, че това се случва всеки ден. За всяко Лошо Нещо, според мен, трябва да има ден на възмездие, макар да нямам представа дали това е моя силна или слаба черта. Във всеки случай такава една нагласа не позволява да се пише особено деликатно, но пък аз не се имам за изтънчен автор. И така „Съседската къща“ се оказа много сериозно начинание за мен. Знаех, че Колкит и Уолтър Кенеди, които наистина харесвах, щяха да бъдат съсипани от къщата, която те на свой ред щяха да унищожат в края на книгата, и откривах истинско кавалерство във факта, че, макар те самите също да осъзнаваха какво ще им се случи, това не беше достатъчно да ги спре. Радвах се, че няма да избягат. Мога само да се надявам, че ако някога се окажа изправена срещу такава колосална заплаха и с толкова ограничен избор, аз също ще имам смелостта и благородството да постъпя като тях. Говоря за героите си сякаш са извън моя контрол, защото през по-голямата част от процеса на писане усещах, че е точно така, че изходът е неизбежен. Това беше заложено още в първата страница на книгата. Нещата се случиха по този начин, защото точно това би се случило с тези хора, на това място, по това време. Това ме изпълни с особено удовлетворение, което не мога да кажа за всичките си книги. И затова вярвам, че книгата се получи сполучлива.