Злокобен танц

Мисля, че едва ли може да се намери в английския език описателен пасаж по-елегантен от този. Това е един вид тихо прозрение, на което всеки писател се надява: думи, които някак надхвърлят думите, думи, които заедно дават повече от сбора на отделните части. Да се анализира такъв абзац е дребнаво и долнопробно и трябва да се върши само от колежански професори — онези хербаристи на литературата, които, като видят красива пеперуда, изпитват нуждата да я подгонят с мрежа, да я хванат, да я убият с капка хлороформ, да я забодат на бяла дъсчица и да я изложат в стъклена витрина, където тя ще е красива… и мъртва като конски фъшкии.

След това важно уточнение, нека направим един малък анализ на абзаца. Обещавам да не го убивам и забождам на дъсчица — нямам нито уменията за това, нито желанието (но вземете която и да е дипломна работа в областта на английската и американска литература и ще откриете изобилие от мъртви пеперуди, повечето убити грозно и забодени на дъсчица несръчно). Само ще зашеметим нашата пеперуда за момент и после ще я пуснем да отлети.

Искам само да ви обърна внимание колко много неща постига този едничък абзац. Започва с намека, че Хил Хаус е жив организъм; съобщава ни, че този организъм не съществува в условия на абсолютна реалност; че, понеже не спи, е изгубил разсъдъка си (макар че е възможно тук да откривам нещо, което госпожа Джаксън не е вложила в текста си). Абзацът ни казва колко време продължава тази история, като незабавно установява онзи исторически контекст, така важен в историите за призрачни къщи. За финал, абзацът ни съобщава, че нещо броди из стаите и залите на Хил Хаус. И всичко това само в няколко изречения.

Джаксън прави и един много тревожен намек — че на пръв поглед Хил Хаус изглежда съвсем наред. Къщата няма нищо общо със злокобната къща на Марстън в „Сейлъмс Лот“ с нейните заковани прозорци, полуразрушен покрив и олющени стени; не е разпадащата се неприветлива постройка в края на задължителната сляпа улица, по която децата мятат камъни през деня и се страхуват да припарят нощем. На вид Хил Хаус изглежда доста добре. Но пък то и Норман Бейтс изглежда съвсем наред, поне на пръв поглед. В Хил Хаус не се усещат студени течения, но мястото (а вероятно и онези, достатъчно глупави да го посетят) не съществува в условия на пълна реалност; то не спи — следователно не е нормално. И изглежда то убива.

Ако Шърли Джаксън ни снабдява с нужната история — с нещо като свръхестествен генезис — като начална точка на разказа си, то Ан Ривърс Сидънс ни представя самия генезис.

„Съседската къща“ е роман, представен от първо лице чрез разказвачката Колкит Кенеди, която, заедно със съпруга си Уолтър, живее в съседство с призрачната къща. Ние ставаме свидетели на техния живот и на начина, по който тяхното мислене се променя в резултат от близостта на онази къща, чак докато Колкит и Уолтър усетят непреодолимия подтик сами да „пристъпят в историята“. Това се случва в крайно удовлетворителния финал на книгата, но през по-голямата част от романа Колкит и Уолтър са само странични наблюдатели. Книгата е разделена три доста дълги части, всяка от тях обособена история сама по себе си. Запознаваме се историите на семейство Харалсън, семейство Шийхан и семейство Грийн и наблюдаваме съседската къща предимно чрез техните преживелици. С други думи, ако свръхестественият генезис в „Свърталище на духове“ — невестата, чиято карета се преобърнала и я убила мигове, преди да види новата си къща — е само фон на историята, „Съседската къща“ можеше спокойно да се казва „Как се получава призрачна къща“.