Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Катастрофата на Том не беше единственото събитие през тази зима.
Ан Стантън се мъчеше да измъкне държавни средства за детския дом. Тя вече беше получила значителна сума и беше страшно доволна от себе си. Според нея скоро щеше да получи субсидия за още две години — крайно необходима, твърдеше тя и може би с право, защото изворите на частната благотворителност бяха пресъхнали напълно в 1929, а осем години по-късно едва капеха.
В четвърти окръг, където все още се разпореждаше Макмърфи, беше неспокойно. Един от неговите хора успя да стане конгресмен във Вашингтон, който беше далеч, но не толкова далеч, колкото луната, и този конгресмен изказваше наляво и надясно мнението си за Шефа, а вестниците в цялата страна публикуваха изказванията му. Затова Шефа плати за няколко емисии по радиото и в тези няколко предавания изрази мнението си за конгресмена Петит и поднесе на народа подробна биография на същия конгресмен, който с помощта на изследователския отдел на Шефа си беше сложил таралеж в гащите. Шефа не опровергаваше казаното от Петит, а се занимаваше с неговата личност. Шефа знаеше много добре, че argumentum ad hominem21 е несъстоятелен. „Може да е несъстоятелен — казваше той, — затова пък е страшно полезен. Ако избереш подходящ argumentum, винаги можеш да натопиш hominem така, както най-малко е очаквал.“
На Петит това му излезе през носа, но трябва да се признае, че Макмърфи нито за миг не се отчайваше. А и Тайни Дъфи не се отчайваше. Той на всяка цена искаше да убеди Шефа да възложи строежа на болницата на Гъми Ларсън, който имал влияние в четвърти окръг и несъмнено щял да склони Макмърфи или, по-ясно казано, да го продаде. Шефа слушаше Тайни толкова внимателно, колкото човек слуша ромона на дъжда по покрива, и отвръщаше: „Ясно, Тайни, ясно, ще поговорим за това някой ден“ или: „По дяволите, Тайни, смени най-после тази плоча!“ Или не отвръщаше нищо, а само гледаше Тайни с тежък, пресметлив поглед, сякаш го мереше колко тежи, и не отронваше дума, докато гласът на Тайни не замреше постепенно и в тишината останеше да се чува само дишането на двамата: на Тайни — свистящо, учестено и някак плитко за неговото туловище, а на Шефа — равномерно и дълбоко.
И денем, и нощем Шефа все за болницата си мислеше. Колко пъти ходи на Изток да види най-хубавите и най-големите болници: Централната масачузетска, Презвитерианската в Ню Йорк, — Централната филаделфийска и още много други. И току ще рече: „Колкото и да са хубави, моята ще бъде по-хубава, бога ми, колкото и да са големи, моята ще бъде по-голяма и последният бедняк в щата ще има право да постъпи в нея и да получи най-добрите грижи, без да плати нито цент.“
При тези пътувания той прекарваше времето си само с лекари, архитекти и болнични управители, а не с естрадни певици или със счетоводители. А завърнеше ли се, кабинетът му се отрупваше с хелиографни копия, с бележници, изпълнени с неговите криволици, със справочници по архитектура, отоплителни системи, диетика и организация на болничното дело. Влезеш ли в кабинета му, той ще вдигне глава и ще започне от средата на такта, като че и преди това си бил там: „Та в Централната масачузетска имат…“
Да, болницата беше любимата му рожба.
Но Тайни Дъфи не се отчайваше.
Една вечер пристигнах в резиденцията, видях във високия, строго пропорциониран хол Захарчо, който седеше с вестник на колене, с разглобен пистолет в ръка и кутия оръжейно масло до себе си, и го попитах къде е Шефа, видях го как криви уста, мъчейки се да изрече нещо, и как хвърчат слюнките му, разбрах от кимването на главата, че Шефа е в библиотеката и отидох да почукам на голямата врата. Щом отворих вратата, натъкнах се на погледа на Шефа — все едно дуло на двуцевка — и се спрях.
— Виж го! — каза той и се поизправи на голямото кожено канапе, където седеше. — Виж го добре!
И той насочи двуцевката към Тайни, който стоеше пред камината и се топеше по-бързо, отколкото ако бе хвърлен в огъня.
— Виж го добре това копеле. Опита се да ме изиграе, да вкара при мен Гъми Ларсън, за да разговаряме. Мъкне ми го чак от Дюбойзвил и мисли, че ще бъда любезен. Но видя колко съм любезен. — Той се обърна отново към Тайни: — Е, бях ли любезен?
Тайни не можеше да каже гък.
— Бях ли, копеле мръсно? — викна Шефа.
— Не — чу се като от дъното на дълбок кладенец.
— Не бях я — каза Шефа. — Не го пуснах да прекрачи прага. — Той посочи затворената врата зад гърба ми. — Казах му, че ако искам да го видя, ще пратя да го повикат, и го пратих по дяволите. Но ти — той насочи показалеца си към Тайни, — ти…
21
Довод към човека (лат.) — тоест довод, основан на чувства, а не на доказателства. — Б.пр.